― И гол си ме виждала ― изтъквам.
Тя се взира в мен, право в мен, по начин, който почти ме зашеметява.
― Имаш изключително големи очи ― отбелязвам. Винаги съм го знаел, но все някак ми е убягвало.
― Тъкмо да мога да мигам срещу теб ― отбелязва тя.
Много близо сме един до друг и ако не бях целунал Ейми, ако не бях обвързан, знам, че бих попитал Рейчъл дали мога да я целуна отново. Не вярвам, че онзи път ме целуна, за да накара Ейми да ревнува. Нямам представа защо ѝ повярвах тогава. Познавам Рейчъл. Колкото и много да се е променила. Пак я познавам. И ако не беше искала да ме целуне, не би го направила.
― Какво? ― пита.
― Какво какво?
― Усмихваш се.
― Така ли? Не знам. Явно ми е хрумнало нещо.
Преди да успея да кажа повече, тя посочва ръцете ми и възкликва:
― Държиш екземпляр на Уолкът.
Дори не бях забелязал, че е там.
Сядаме да хапнем в едно кафене в града. Поръчваме и се втренчваме в сборника на Уолкът.
― Имам усещането, че това е знак.
― Аз също ― съгласява се Рейчъл, но никой от двама ни не обяснява за какво може да е този знак. Все така се усмихваме един на друг и на книгата, а аз не мога да спра да си представям как я целувам.
― Би трябвало да задаваме въпроси, които винаги сме искали да зададем ― казвам, докато ядем.
― За какво?
― За другия.
― Аз знам всичко за теб ― отсича.
― Невъзможно. Винаги има още какво да се научи. Ще ти го докажа. Ще задавам въпроси за мен, а ти ще отговаряш и ще видим дали отговорите ти ще са верни.
― Да кръстим ли играта „Нарцисизъм“?
― Ще я кръстим „Хенри“. Първи въпрос: с кого беше първата ми целувка?
― С Ейми ― казва тя.
― Грешно.
― С кого?
― С теб. В четвърти клас те целунах по устните.
― Наистина ли?
― Играхме на шише. Не помниш ли?
― Нямам никакъв спомен ― заявява тя. ― Но стресът прави какво ли не с хората.
― Втори въпрос: кой е любимият ми цвят?
― Червен. Цветът на косата на Ейми.
― Грешно. Беше червеният, а сега е синият ― пояснявам, вгледан в очите ѝ. ― Следван от лимоненожълтото ― тя отвръща на погледа ми. Няма нищо неловко. Това е Рейчъл. Замеря ме със залък хляб, за да спра да я зяпам.
― Да играем ли играта „Рейчъл“? ― предлагам.
Тя поглежда през прозореца към океана. Съгласява се. Но играта Рейчъл непременно трябва да бъде проведена на плажа.
задържаме мъртвите тук с техните истории
Рейчъл
Не спирам да си повтарям, че интерпретирам грешно играта, която играе с мен Хенри, че съществува някакво друго обяснение за начина, по който ме гледаше в книжарницата. Но моите очи са сини. Моята рокля е лимоненожълта. Мен е целунал за пръв път. Довечера е последната нощ на света, а Ейми е много далече. И двамата намираме, че сборникът на Уолкът се явява като някакъв знак.
― Да играем ли на „Рейчъл“? ― пита и аз моментално решавам, че подобна игра трябва да се изиграе на плажа.
На полуострова сме, на по-малко от два часа от големия град в посока, обратна на Сий Ридж. Океанът ще изглежда различно и ще мирише различно. Ще бъде наричан с друго име. Но ще представлява същото непредвидимо нещо.
― Сигурна ли си, че искаш да отидеш? ― пита Хенри, а аз все още се колебая за отговора.
Мисля за това, откакто слязох от вана. Бях твърде далеч прекалено дълго. Мислих за него в книжарницата преди обед, докато наблюдавах как Хенри прокарва ръка по гръбчетата на книгите, като се засуетява около тези, които обича най-много. Помислих си за живота му без книжарницата и за моя без океана. Сух живот без книги. Прекалено пуст дори само в представите ми.
Приближаваме и чувам водата, тихия ѝ шепот, прииждането и отдръпването. Когато се явява пред мен, вече съм готова. Обширна и болезнено гладка е, не като свирепите вълни, които се прескачат една друга безспир там, у дома.
С Хенри седим дълго на плажа, устремили поглед към нея. Това е водата от моите сънища и кошмари. Понякога е нещото, отнело Кал, повлякло го навътре към теченията, а друг път ― нещото, върнало го обратно, обезцветен като клюномуцунестия кит. Понякога изваждам късмет и той е жив и лови онези сребърни риби.
Разказвам на Хенри за трите пласта на океана: пласта със слънчева светлина, сумрачната зона и среднощната зона в зависимост от количеството светлина, което прониква. В среднощната зона създанията трябва сами да произвеждат светлината си. Преди да умре Кал, тя ми беше любимата. Идеята за отсъствието на светлина ме запленяваше.
― Помниш ли, че исках да се гмуркам на голяма дълбочина? ― питам и Хенри заявява, че не може да разбере как е възможно да съм толкова храбра.