Храбростта няма нищо общо. Не бях допускала, че някога ще се случи нещо ужасно. На мен или на обичаните от мен. Приемах, че неизменно ще сме в безопасност.
Припомням си нещата, които имах желание да видя ― китовете убийци, рибата меч и октопода вампир. Мисля си как се задълбочавах в различни книги: запленена от цвета, очите и зъбите на черния морски дракон; опиянена също така и от красиви същества в непонятни за сушата цветове, едновременно електрически и бледни, искрящи в тъмнината като току-що навалял сняг.
― Плаши ме, но си го искам обратно ― казвам на Хенри.
― Не бива да се чувстваш виновна за това ― уверява ме и аз се чудя дали това е нещото, което чаках да чуя, че отново ми е разрешено да го обичам.
― Искаш ли да плуваш? ― пита ме.
― Да, но още не съм готова.
Седим още час. Наблюдавам океана и Хенри. Построява пясъчен замък и нарежда около бойниците пръстени от миди. Преди да си тръгнем, той отива до морето, за да си изплакне ръцете. Мисля, че го прави целенасочено, та да се върне и да ме напръска, за да почувствам водата по кожата си.
Когато Хенри ме оставя пред склада, за да се приготвя за вечерта, по небето личат бледорозови отенъци. Спомням си нещо, което Гюс ми каза веднъж.
― Просто ще се появи. Чувството, че си добре. Ако изпълняваш всичко, за което си говорим, то ще се появи.
Говореше, сякаш бе нещо физическо, реално като пакет, който ще пристигне по пощата.
Слизам от вана и зървам за кратко отражението си в стъклото. Не съм старата Рейчъл, нито пък онази, която бях през последните единайсет месеца. Друга съм. Още не мога напълно да се разпозная. Ако трябва да опиша новото си аз, то трепти в очакване.
Не минава много, преди да се върна в книжарницата, но небето вече се е заоблачило.
― По-късно ще завали ― съобщавам на Хенри.
― Да се надяваме, че няма ― отговаря той и се усмихва сериозно.
Тръгваме към „Шанхайски кнедли“, където имаме среща с родителите му, Джордж, Мартин и Лола.
― Тъй като е последната нощ на света, всички се съгласиха да вечеряме ― обяснява ми Хенри, след което замълчава. Чакам да каже нещо, да пофлиртува с мен, да изясни нещата между нас. Чудя се дали е редно да му кажа, че писмото, което му написах преди три години, не беше за сбогуване.
Щом пристигаме в ресторанта, Май Ли ни подава менюта и уведомява Хенри, че родителите му пак се карат.
― Не знам защо, но изглежда е нещо сериозно. Майка ти плаче.
Качваме се по стълбите и Май Ли се оказва права. Очите на София са зачервени и под дясното има малко размазана спирала. Хенри изглежда разтревожен. Отпуска длан върху рамото на майка си и тя се усмихва нагоре към него.
Заемаме местата си. Скоро след нас се появява Лола, а след нея Мартин и Джордж. Когато най-сетне всички са налице, на масата се възцарява неловко мълчание.
― Какво става? ― пита Хенри.
― Нищо ― отвръща София. ― Можем да го обсъдим и по-късно.
― Майка ти е продала бизнеса ― намесва се Майкъл.
― Всички заедно решихме да продадем бизнеса ― противи се София. ― Седяхме тук и проведохме гласуване. А после ти ми се обади и каза, че би трябвало да се задействам и да потърся купувачи.
― Би трябвало да търсим купувачи за целия бизнес ― отвръща Майкъл. ― Не такива, които искат да съборят сградата ― обръща се към останалите. ― Дори сградата няма да остане. Купуват ни предприемачи, които искат да я срутят. Но не се тревожете, за това ще получим цяло състояние. Богати сме ― заключва, след което придобива засрамен вид заради острия си тон.
― Съжалявам ― промълвява София, като гледа към мен, Лола и Мартин. ― Ужасно грубо от наша страна. Би трябвало да го обсъдим по-късно.
― Откажи се ― настоява Джордж пред София. ― Кажи им, че сделката отпада.
― Не може ― обяснява тихо Майкъл. ― Всичко е свършило. Край.
― Не може да е свършило. Това е домът ни ― недоволства Джордж. ― Не съм се съгласявала да се събаря.
― Ти не се съгласи изобщо ― изтъква меко София. ― Не каза нищо.
― Сега казвам ― отсича Джордж. ― И може би щях да се обадя и преди, ако ти не ме беше карал да се чувствам, че съм по средата на нещо, Хенри ― обръща се Джордж към Хенри.
Хенри придобива шокиран вид. Хващам ръката му и я задържам.
― Какво четат всички? ― интересува се София, за да смени темата, но никой не отговаря. Тишината е непоносима затова се обаждам, че съм прочела „Облакът атлас“.
― Хенри също я чел.
― Хубава книга е ― отбелязва вяло Джордж.
― Съгласна съм с Джордж ― заявява София. ― Отлична книга. Всички герои имат еднакво родилно петно, нали? Не са ли всъщност един и същ човек? ― очите ѝ не спират да се местят между нас и Майкъл, който дори не продумва.