― Не са един и същ човек ― обяснява Хенри. ― Но имат една и съща душа.
― Това не ги ли прави един и същ човек? ― чуди се Джордж и поглежда към баща си. Той поклаща глава, но не проговаря.
― За превъплъщението на душата е ― включвам се аз. ― Мисля, че става въпрос за вероятността душата да се прехвърля в друго тяло след смъртта.
― Някой вярва ли в това? ― интересува се Мартин, който се включва в разговора заради Джордж. ― Че душата може да се превъплъщава?
― Аз вярвам ― отговаря Джордж. ― Мисля, че душата може да бъде също и в книгите.
При всичките ми размишления по темата така и никога не промених мнението си за душите, превъплътяването и духовете. Но открих каква искам да бъде гледната ми точка. Обожавам идеята, че някак Кал може да се превъплъти. Онзи момент на плажа, в който осъзнах, че си е отишъл, би бил толкова по-лек ако знаех, че сърцевината му, онова, което го правеше Кал, е отпътувала нанякъде, изчезнала е, но не е унищожена. Превърнала се е в нещо друго ― дори облаците са за предпочитане пред пепелта.
― Превъплъщаване идва от латинската дума transmigrat ― обажда се най-накрая Майкъл. ― Означава да преместиш нещо от едно място на друго. Trans се превежда като насреща или отвъд.
― Или през ― добавя Хенри. ― От другата страна на нещо.
― Именно ― потвърждава баща му. ― Прочете ли вече „Паметта на Шекспир“? Това е един вид превъплъщение. Превъплъщение на паметта.
― Прочетох го ― отговаря Хенри с тъжен вид. Знаех си, че ще се чувства така, след като изгуби книжарницата. Едно е да си представяш да живееш без нещо, което обичаш. Съвсем друго е когато наистина го няма.
Всички продължават да бъбрят, за да запълнят ужасната тишина.
Лола заявява, че чете „Петдесет нюанса сиво“ и Хенри запушва уши, а после се извинява и отива до тоалетната. Джордж заявява, че и тя има желание да я прочете и баща ѝ също запушва уши. Мартин казва, че чете книгата на Питър Темпъл, препоръчана му от Джордж и разговорът се насочва към литературното престъпление, а аз слушам с половин ухо.
Мисля си за превъплъщаването на паметта. Не превъплъщаването описано в разказа на Борхес, а това, което се случва постоянно ― спасяваме хората по единствения ни възможен начин ― когато задържаме мъртвите с историите им, с отбелязаното от тях по страниците, с миналото им. Идеята е толкова красива, че решавам, че е напълно възможна.
малко светло петънце в тъмнината
Хенри
Когато татко ни съобщава, че съдбата на книжарницата е да бъде съборена, искам единствено да се разплача. Да плача, а после да върна времето с един месец назад и да взема различно решение. Бих се отказал от пътешествието, бих се отказал от Ейми, само за да получа книжарницата обратно. Нямах представа какво ще бъде усещането. В мен има празнина, в бъдещето ми има празнина, която не може да бъде запълнена.
Тази вечер бъдещето ми минава като на лента пред очите ми, взирам се в пътя пред мен, минавам покрай грозен блок с апартаменти и обяснявам на децата си, че там, точно на това място, се е издигала най-красивата сграда ― онази, в която съм израснал.
― Къде е сега? ― питат те и аз отвръщам, че съм я захвърлил, за да бъда с момиче, на което не му харесваше как си изкарвам прехраната, момиче, което беше мъничко влюбено в друг, момиче, което се връщаше при мен единствено когато беше самотно. Накратко, деца, баща ви наистина се издъни. Ако Ейми наистина ме обича, тогава ще трябва да ме обича и като книжар. Не мога да повярвам, че не настоях за това по-рано.
Тази вечер не мога да погледна татко. Прекалено засрамен съм. Прекалено тъжен съм. Изучавам задълбочено покривката, всеки сантиметър от десена. Съсредоточавам се върху окръжностите. Очите ми ги обхождат, откриват края на едната и после поемат по следващата. Покривката е същата, всички маси са с такива. Но преди никога не бях забелязвал малките окръжности.
Рейчъл държи ръката ми, което е единственото хубаво нещо в цялата вечеря. Струва ми се, мога да премина през доста сериозни неща, ако тя държи ръката ми. Тя е най-добрата ми приятелка, без значение дали съм беден или не. Най-добрата ми приятелка е, въпреки че е виждала как по възглавницата ми се стича слюнка. Извлече ме от дамската тоалетна, когато се бях настанил между тоалетната чиния и автомата за тампони. Все така иска да прекара последната нощ на света с мен, въпреки че последния път я зарязах.