Опитвам да се съсредоточа върху по-общата картина. Нещата не опират до избор между Ейми и Рейчъл. Дори да не мога да имам Рейчъл като нещо повече от приятел, осъзнавам с изключителна яснота, че не желая Ейми в живота си. Не желая да заминавам с нея в чужбина. Искам да бъда тук със семейството си, да преживеем заедно последствията от продажбата.
От превъплъщение разговорът се насочва към „Петдесет нюанса сиво“, така че запушвам уши и затварям очи. Под клепачите ми е свят без книги. Озъртам се за кратко; долавям двуизмерността му, общата сивота на пейзажа, отломките и пустотата в него. Избирам да отворя очи.
Отивам в тоалетната, за да съставя речта, която се каня да произнеса, онова, което искам да кажа, та да върна семейството си обратно, където беше ― в общи линии същото, което си мислех, докато седях на масата, но малко по-организирано.
Връщам се, но всички вече са се насочили към вратата.
― Прибирам се у дома в книжарницата ― обявява Джордж пред мама. Тръгва си заедно с Мартин. Татко поема в обратна посока, въпреки че го викам. Не съм сигурен накъде е тръгнал, но крачи целеустремено. Мама ще откара Лола до „Пералнята“. Предлага да откара и нас с Рейчъл, но аз я целувам по бузата и обещавам да ѝ звънна по-късно.
― Наясно съм, че вината за всичко това е моя ― казвам ѝ.
― Не е твоя, Хенри. Никой няма вина.
С Рейчъл я гледаме, докато се качва в колата, а после тръгваме пеша.
― Как можах да допусна да се случи? ― питам. ― Как така не бях наясно какво ще чувствам, като изгубя книжарницата? Имам отлично въображение ― редя отново и отново по път към „Пералнята“. Опитвам да принудя ума си да приеме фактите. ― Апартаменти ― повтарям безброй пъти. ―Апартаменти.
― Всичко ще бъде наред ― не спира да ме уверява Рейчъл.
― Как? ― питам я, докато чакаме на опашката. ― Как ще бъде наред? Това е краят на света. Истинският край на света.
― Не е.
― Права си. Краят на света би бил по-добър от това.
― Хенри ― промълвява неочаквано. ― Обичам те.
Чутото е като малко светло петънце в тъмнината.
Прекрасно е, невероятно прекрасно. Животът е все така гаден, но същевременно е върхът. Откровеността и смелостта са заразни, така че поемам ръцете на Рейчъл в своите. Треперя леко, което може да се очаква, след като се каня да ѝ кажа, че аз също я обичам. Наистина я обичам. Предполагам, че от известно време това е очевидно за всички освен за мен.
― Рейчъл ― произнасям.
― Хенри ― отговаря тя и прави сериозна физиономия. Осъзнавам, че всъщност ѝ се налага да положи усилие. Изглежда все така тъжна през една част от времето, но това вече не е нормалното ѝ изражение.
― Какво, Хенри? ― пита.
И в следващия момент до нас изниква Ейми, отнема ръката ми от тази на Рейчъл и казва:
― Благодаря, че ми го топлеше. Ще прекараме заедно петъчната вечер. Не го ли знаеше? ― усмихва се, завърта лицето ми към своето и ме целува.
Знам със сигурност, че като остарея и започна да губя спомените си, все така ще чувствам как топлината от дланта на Рейчъл напуска моята.
Мигам и лицето на Рейчъл вече не е същото. На лицето ѝ се изписва огромна фалшива усмивка, която само аз бих разпознал.
― Това е отлично ― отвръща на Ейми. ― Наистина отлично ― посочва към опашката, която се движи напред. ― По-добре влизайте. Да гледате Лола.
― Не искам да ходя. Обещах ти апокалипсис и ще го получиш.
― Добре съм ― отсича тя. ― Освобождавам те от обещанието ― прави безмълвен жест, че ме отпраща. ― Прекарахме прекрасен ден заедно и е редно да си с Ейми, особено като се има предвид, че губиш книжарницата.
Не желая да бъда с Ейми. Искам да остана с Рейчъл. Но не мога да го кажа, докато Ейми слуша, защото би било тъпо от моя страна, а нямам желание да се държа така. Обаче не мога да допусна Рейчъл да си тръгне, така че се обръщам към Ейми и я моля да ни даде минута насаме. После прошепвам на Рейчъл:
― Обичаш ли ме?
Наблюдава ме сериозно.
― Винаги си бил най-добрият ми приятел. Обичам абсолютно всяко нещо у теб. Не бих искала да водя живот без теб. Но не те обичам по начина, за който питаш. Онова, което имах предвид преди беше, че те обичам като приятел.
― Не ти вярвам ― отсичам.
― Повярвай ми ― отговаря тя. ― Добре съм.
― Ами целувката?
― Не означаваше нищо, Хенри. Сигурно ще се върна при Джоъл. Няма за какво да се чувстваш виновен.
Не вярвам, че не ме обича, но вярвам, че я изгубих. Надянала е предишната си физиономия. Лицето на непознат. Усещам осезаемо как в гърдите ми се отваря пропаст.