― Добре де. Естествено, че може да стане по-скапан, ако настъпи нещо като края на света и хората започнат да се ядат един друг. Обаче това е от различен мащаб. По скалата на средните човешки емоции животът ми е от скапан по-скапан.
― Ще има и други момичета, Хенри ― уверява ме татко.
― Защо всички все това повтарят? Не искам други момичета. Искам това момиче. Не друго. Това.
― Ейми не те обича.
Джордж го произнася мило ― сякаш съчувствено бодва стъкълце в лявото ми око.
Ейми ме обича. Наистина ме обича. Имаше желание да прекара неопределен срок от време с мен, а в общи линии това е равносилно на завинаги.
― Ако човек иска да е с теб завинаги, това е любов.
― Но тя не иска да бъдe с теб завинаги ― изтъква Джордж.
― Сега. Сега не иска да бъде с мен завинаги. Но тогава го пожела, а завинаги не се изпарява от днес за утре.
Ако това наистина се случва, значи би трябвало да съществува някакъв научен закон, който да го забранява.
― Започва да превърта ― отбелязва Джордж.
― Вземи си душ, сине ― предлага баща ми.
― Посочи ми една добра причина.
― Днес си на работа ― отвръща той и аз затътрям съкрушената си особа в банята.
Според Джордж многократно доказана истина е, че нашето семейство няма късмет в любовта. Дори котаракът ни Рей Бредбъри, както изтъква тя, не се разбира особено добре със съседските котки.
Мама и татко опитаха шест пъти да се съберат отново и най-накрая миналата година подписаха документите за развода, а мама се изнесе от книжарницата и отиде да живее в малък апартамент в Ренуд, през няколко квартала от нас. Когато Джордж не е на училище, прекарва цялото си време до витрината, пишейки в дневника си. Откакто мама си тръгна, татко е доста потиснат и не показва признаци да прекрати възникналия след развода навик всяка вечер да изяжда по един цял ментов шоколад, докато препрочита Дикенс.
Не съм съгласен с Джордж. Е, определено не сме върховни в любовта, но според мен целият свят е загубил усета си за тези неща, така че статистически погледнато сме някъде по средата и аз съм склонен да се примиря с това.
Ейми ме обича. Няма спор, че от време на време ме напуска, но винаги се връща. Не се връщаш при някого, когото не обичаш.
Стоя под душа и се мъча да установя къде сгреших. Трябва да има някакъв момент, когато съм оплел конците. Ако успея да се върна обратно до него, може би ще мога да оправя нещата.
Защо? пиша на Ейми, когато вече съм сух. Трябва да съществува някаква причина. Можеш ли поне това да ми кажеш?
Натискам бутона за изпращане и поемам надолу към книжарницата.
― Изглежда по-добре ― отсъжда татко, когато се присъединявам отново към тях.
Джордж вдига поглед към мен и решава да остави това изказване без коментар.
― Каква беше онази прекрасна фраза от „Големите надежди“ на Дикенс? ― пита татко. ― За разбитото сърце. Мислиш, че ще умреш, но просто продължаваш да живееш ден след ден, след ужасен ден.
― Това е извънредно утешително, татко ― отбелязва Джордж.
― Ужасните дни стават все по-добри ― обяснява ни той, но никак не звучи убедително.
― Отивам на лов за книги ― съобщава, което е необичайно за петък. Питам дали се нуждае от компания, но той маха с ръка и ме оставя да се грижа за книжарницата. ― Ще се видим на вечеря в „Шанхайски кнедли“ в осем.
Откакто завърших дванайсети клас миналия ноември, работя в книжарницата всеки ден. Продаваме книги втора ръка, който е точният вид книги за тази част от града. Двамата с татко провеждаме лова за книги, който става все по-труден. Не е трудно да се открият книги ― книгите са навсякъде и аз ги търся на определени места, посочени ми от баща ми, ― но е трудно да се сключат добри сделки. В наши дни всеки е наясно със стойността на нещата, така че не попадаш на първо издание на „Казино Роял“[5], което да стои като неизвестна за околните ценност на нечий рафт. Ако искаш да го купиш, купуваш го на определената цена.
Постоянно ми попадат статии за края на книжарниците за употребявани книги. Независимите книжарници, предлагащи нови книги, се задържаха и всъщност се представят доста добре. Но, както изглежда, книжарниците, които продават книги втора ръка, скоро ще се превърнат в реликва.
Напоследък доста разсъждавам върху това, защото от развода насам мама често повдига въпроса за продаването на книжарницата. И всеки следващ път доводите ѝ звучат все по-убедително. Обичам това място, но татко направо живее за него ― дори не го е грижа дали има печалба. Склонен е да започне работа другаде, само и само да го задържи.