― Ще влезеш ли да чуеш „Холоус“ за последен път? ― питам, защото имам усещането, че другия път като я видя, Рейчъл ще се е затворила напълно за мен, както постъпи след последната нощ на света.
― Ще се видим вътре ― отвръща и потъва в тълпата пред нас с Ейми.
Сядам навън, защото ми е нужен въздух. Налага се да разговарям с Ейми. Меко е да се каже, че вечерта става все по-скапана. Изгубих книжарницата. Изгубих Рейчъл. Няма спор, че получих, каквото исках, само дето сега не мога да повярвам, че съм го искал.
― Хенри, какво не е наред? ― пита Ейми.
― Продаваме книжарницата ― казвам ѝ.
― Знам ― отвръща с усмивка. ― Ще получите цяло състояние. Така и не можех да схвана защо не я продадохте още отдавна.
Защото я обичам. Защото обичам книгите чак до точките в тях. Обичам ги по начин, за който няма логика и доводи. Просто така стоят нещата. Обичам ги по начина, по който ги обичат хората в Библиотеката за писма. Не ми стига да чета, искам да разговарям през страниците, да достигна до отсрещната страна, да се докосна до човека, чел ги преди мен. Искам да посветя живота си да ги издирвам, да ги чета и да ги продавам. Искам да обслужвам клиентите и да поставям в ръцете им вярната книга. Искам да съм до Ал и да го утеша когато осъзнае, че книгата, която пише, вече е написана. Искам да разговарям с Фредерик и Фрида. Да слушам дискусиите в клуба на книгата. Искам всичко това. И искам да продължи вечно. А ако е невъзможно да се случи, тогава искам да го искам до последната възможна секунда. И искам момиче, което да ме желае такъв. С прахоляка и всичко.
― Какво обичаш у мен, Ейми? ― питам.
― Обичам купища неща ― отвръща тя.
― Назови едно. Моля те. Имам нужда да го чуя.
Мисли и обявява:
― Обичам, че винаги си на линия.
Наясно съм, че обича това у мен. Искрено и неподправено обича това мое качество. Чеша се по главата и го обмислям. Едва не се засмивам.
― Съжалявам ― изправям се, ― но това не стига. Не мога да бъда с теб, Ейми. Имам нужда някой да ме обича заради самия мен, а не заради факта, че винаги може да определи местоположението ми.
― Нещо повече от това е ― оспорва.
― Ще трябва да бъде много повече, за да е достатъчно.
Тази вечер осъзнавам колко много Ейми мрази да бъде сама. Нейната представа за мъчение е пътуване в чужбина без приятел. Това го разбирам. Но този приятел не мога да бъда аз.
― Не можеш ли да вземеш Грег на пътуването?
― Той те съблече и те залепи с лепенка за стълб. Натъпка те в багажника на кола.
― Така е ― потвърждавам. ― Наистина ще се наложи да изчакаш някой по-добър.
― Ако Рейчъл е онази, която желаеш, губиш си времето ― заявява. ― Не те обича. Просто мрази мен. Имам писмо да го докажа.
― Какво? ― питам припомняйки си писмото, за което говореше Рейчъл в първата си вечер в града. ― Какво писмо?
Ейми не отговаря.
― Ако някога си чувствала нещо към мен, моля те, кажи ми за писмото.
Тя отстъпва и изглежда засрамена.
― Остави ти го в последната нощ на света в девети клас. Ти ме заведе горе в стаята си и докато беше в банята, прехвърлих книгата на леглото ти. Рейчъл беше пъхнала бележка, в която ти съобщаваше да провериш за писмо в книга в Библиотеката за писма. Не мога да си спомня заглавието.
― Не беше ли „Пруфрок и други наблюдения“? ― подсещам я.
― Звучи ми подобно ― отговаря тя. ― Намерих я, като слязохме долу. Взех го. Исках да бъда с теб онази вечер и реших, че ако го прочетеш, ще отидеш при нея.
― И какво гласеше писмото? ― питам, но знам: обичам те. ― Пазиш ли го още? ― питам и тя отговаря, че е поставила писмото в друга книга, такава, в която не е очаквала да погледна.
― Книга с жълта корица ― пояснява и аз затварям очи подразнено. ― Авторът имаше японско име, което започваше с „К“.
― Казуо Ишигуро?
― Може би.
― „Никога не ме оставяй“? ― питам.
― Възможно е ― отговаря и аз я оставям.
Проправям си път вътре и през тълпата, за да открия Рейчъл. Докато го правя, оптимизмът ми взема връх. Обмислям много неща и едно от тях е писмото на Рейчъл. Някога ме е обичала. Ако миналото е така реално като настоящето, ако теорията за растящата блокова вселена е вярна, а аз избирам да вярвам в това, тогава някъде в моята времева линия Рейчъл все още ме обича. Поставя писмото в „Пруфрок и други наблюдения“ и чака да ѝ отговоря. И някъде напред съществува бъдеще, което чака да бъде написано. Настоящето ли? Настоящето е наше, стига да си го вземем.
Викам името ѝ и се придвижвам през тълпата, без да ме е грижа как изглеждам или звуча. Звъня на телефона ѝ, но не отговаря. Оставям съобщение, в което ѝ заявявам, че отивам до склада и искам да се срещнем там.