Тъкмо се каня да си тръгна, когато зървам Лола да стои на сцената съвсем сама. Подрънква силно, колкото да произведе някакъв звук и хората започват да я наричат с разни епитети. Помахвам, а погледът ѝ попада на мен и се усмихва тъжно. Светлините проблясват динамично. Тя изглежда изгубена, окъпана в блясъка им.
Пробивам си път по-близо до сцената, а тя приближава до ръба и се навежда, за да ме чуе.
― Няма ли да дойде?
― Не се извиних, не и директно. Оставих съобщение на гласовата ѝ поща, в което ѝ казах, че се нуждая от нея тази вечер. Тя остави друго на моята, в което казва, че ще е по-лесно да се сбогува с машина и да пропусне това тук. Майната му, наистина поставям музиката над нея, но тя олицетворява музиката.
Не ѝ напомням, че я предупредих какво ще стане. Какъв е смисълът? Вместо това се набирам на сцената. „Холоус“ може и да са изпълнили последната си песен, но аз още съм тук. Не умея да пея, но майната му, поне няма да е сама.
Лола подхваща песен, която ми е позната от „Изкуството на битката“[15]. След нея продължаваме с нещо на Бен Фолдс. Вече сме почти на четвъртата песен, когато Лола спира, защото тълпата крещи да престана да пея и вече изглежда крайно невероятно Хироко да се появи.
Лола се извинява на публиката и оставя китарата настрана, когато до ушите ни достига ръкопляскане. Заразително е и след малко всички ръкопляскат, а после виждаме Хироко да си проправя път през тълпата понесла триангел.
― Нямах време да донеса глокеншпила си ― обяснява, вече на сцената.
― Слава богу ― обажда се Лола.
Оставям двете там горе да изпълнят последната си песен.
Може да не е последната нощ на света, но имам усещането, че нямам време за губене.
Любовта е важна. Аз грешах.
Рейчъл
Усмихвам ce, докато ce отдалечавам от Хенри и Ейми, а после се разревавам като идиотката, която съм. Пробивам си път през тълпата. Откривам място в задната част на „Пералнята“, където Хенри няма да ме вижда. Наблюдавам със затаен дъх как Лола стърчи сама на сцената и чака Хироко. После виждам как Хенри се качва, за да пее заедно с нея. Притежава много таланти, но пеенето наистина не е един от тях. Дори така пак представлява зрелищна гледка.
Всички полудяват, щом Хироко се качва на сцената. Светлините се полюляват заедно с гласовете на публиката. Лола подрънква акорд и разпознавам песента като първата, която тя и Хироко написаха. Един ден я изпълниха пред нас с Хенри в гаража. Имам нужда музиката да е по-силна, та да престана да чувам себе си как казвам „обичам те“, да чувам как Ейми ми благодари, че съм ѝ го запазила топъл.
Трябва да си е мислил за нея през целия ден. Докато беше заедно с мен в книжарницата, на плажа и във вана. Потребността да го сритам се връща. Отказа се от всичко, от книжарницата, от Библиотеката за писма, от нещата които обичаше, заради нея.
Отивам в тоалетната и си наплисквам лицето. Катя е вътре.
― Проработиха ли нещата с Шекспир? ― интересува се и аз ѝ отговарям, че ще замине с Ейми в чужбина.
― Ами, жалко ― заключва тя. ― Той губи.
Обикалям клуба, след което излизам на улицата. Мога да се прибера в склада, но имам желание да бъда в книжарницата. Имам желание да каталогизирам още от Библиотеката за писма. Сега е по-важно отвсякога да документирам гласовете по страниците. Не, че ще бъдат изгубени. Записани са, така че винаги ще съществуват. Но ще бъдат изгубени за Майкъл, а аз не мога да понеса тази мисъл.
Планът ми е да работя цяла нощ, за да отвлека мислите си от Хенри и Ейми. Отварям лаптопа си и вземам купчина книги от рафта. Преглеждам първата и полагам усилия да се съсредоточа, но съм прекалено неспокойна.
Вземам „Море“ и я преглеждам за още бележки от Кал. До една медуза има нещо записано, но почеркът не е на Кал. Познавам неговия като петте си пръста. Непрестанно записваше нещо. В онзи последен ден, минута преди да влезе във водата, пак пишеше. Лежеше подпрян на лакът, нахлупил сплесканата шапка на мама и очилата ѝ в стил Одри Хепбърн. Пишеше нещо в един от онези бележници, които винаги ползваше, с перфорирани от едната страна листа, та да можеш да ги откъснеш безпроблемно.
Усещам, че някой стои зад мен и се обръщам, за да заваря Джордж. Взира се в „Море“ и аз ѝ обяснявам как се чудя дали на един или друг етап Кал е оставил писмо в книгата.
― Не е важно ― лъжа.
― Остави ― произнася тя и размахва екземпляр на „Гордост и предразсъдъци… и зомбита“. Зървам на корицата Елизабет с наполовина изядено лице, на което ясно могат да се различат зъбите и гласните ѝ струни.
Джордж ми показва писмо.