Написано е на хартията, която използваше Кал, същата, на каквото пишеше в онзи ден. Не знам дали си въобразявам, или писмото наистина е станало крехко от стотиците прочитания на Джордж. Знам, че по-късно ще го каталогизирам. Ще се отнеса към него с повече грижа, отколкото към всяко друго, открито в Библиотеката за писма.
„Гордост и предразсъдъци... и зомбита“
от Джейн Остин и Сет Греъм-Смит
Писма, оставени между 44 и 45 страница.
24 ноември, 2013 година
Скъпа Джордж,
Разбирам притеснението ти, че е възможно да
съм психопат. Не съм, но също така разбирам,
че всички психопати сигурно казват същото. Та
ето ти сестра ми да го докаже:
„Брат ми обикновено не е психопат.“
Няма представа защо го записва. Гледа някакъв
документален филм. Ако поискаш, може да
подпише и смъртната ти присъда, докато гледа
Брайън Кокс.
Надявам се да продължиш да ми пишеш.
Питей
Сега, като се връщам назад, всичко се връзва ― „Морски маймунки“, малката стрелкичка в „Море“, за която ми е ясно, че Кал е отбелязал, за да посочи на Джордж какво харесва.
― Питей е първият изследовател, свързал луната с приливите ― промълвявам.
― Кал е, нали? ― пита.
Кимам.
― Обичам го ― произнася тя.
Това ме прави безумно щастлива. И същевременно разбива сърцето ми.
― Мислиш ли, че той ме обича? ― пита тя и аз кимам отново.
Казвам ѝ, че се нуждая от минута и тръгвам към тоалетната. Заета е. Чакам отвън и мисля колко е несправедлив светът ― как Кал би могъл да има Джордж. Тя го обичаше и той обичаше нея и ако в онзи ден не беше влязъл да плува, сега щяха да са заедно.
Фредерик излиза от тоалетната.
― Може да се натрапвам ― заговаря, щом ме вижда, ― но добре ли си?
― Не ― отговарям.
Застанала там на прага на тоалетната, му разказвам какво се е случило току-що. Изливам го навън ― как съм излъгала Джордж и как сега се налага да ѝ съобщя, че Кал е мъртъв.
Думите ми са несвързани и плача, докато говоря. Но той кима и слуша, а после ми разказва още за Елена.
― Обичах това място, когато беше цветарница. Обичах да бъда тук с Елена. Но след като умря тя, всичко наоколо ми напомняше за нея. Беше непоносимо. Продадох сградата на безценица ― споделя. ― Исках да я изгоря. Една вечер опитах, но Елена ме спря.
― Видял си я? ― ахвам аз. ― Видял си духа ѝ?
Кимва с напълно сериозно изражение.
― Убеден съм, че именно тя постоянно гасеше клечката.
― Не знам как да кажа на Джордж ― промълвявам.
― Като начало ѝ припомни, че е била обичана.
Любовта е важна. Малките неща са важни. Без значение дали Хенри е влюбен в мен, или не, той ме обича. Без значение дали Кал и Джордж са заедно, или не, той я е обичал и тя отвръща на чувствата му.
Точно оттам започвам.
― Беше Кал ― натъртвам. Навън сме, за да сме насаме. Възможно най-деликатно ѝ съобщавам за смъртта на Кал.
Тя е устремила поглед към небето, което тази вечер изглежда беззвездно. Небето не може да бъде беззвездно. Но светлините на града се справят успешно със засенчването на звездите.
― Умря преди близо година.
Очаквам да е ядосана, но тя остава напълно спокойна, като се изключи натиска, който упражнява върху ръката ми.
― Какво стана? ― пита и аз започвам, откъдето ми падне. Не знам къде точно е началото.
Описвам го на плажа, със сплесканата шапка на мама и огромните ѝ слънчеви очила, как пише в бележника си.
― Струва ми се, че пишеше последното си писмо до теб ― ще издиря това писмо за нея. Ще започна от кашона и ако не е там, ще се върна у дома и ще претърся всеки сантиметър в къщата.
― С мама разговаряхме за бъдещето. Моето бъдеще. Планирахме в кой университет ще отида, обсъждахме кой е най-добрият за океанология. Той остави химикалката си, свали шапката и очилата и ме повика да плуваме, но аз останах на плажа да бъбря с мама.
Успявам да зърна как Кал тича към водата на тази слаба и жълтеникава светлина, докато ние с мама седим на пясъка и обсъждаме утрешния ден.
Онова, което повечето хора не осъзнават за удавянето, е, че се случва тихо. Кал беше толкова добър плувец, че никога не ни беше спохождала мисълта, че може да умре по този начин. В други дни двамата с него сме влизали много по-навътре. Плували сме и нощем, на опасни места и всичко е било наред. Няма никаква логика, че смъртта го причака в този ден, когато водата беше така спокойна.