Удави се в момента, в който аз попитах мама дали мога да си направя пиърсинг на пъпа, а тя разреши и се поинтересува как точно го правят. Удави се в момента, когато отпъдих една муха. Докато гледах към дърветата с възлести клони, докато си представях как правя секс с Джоъл, докато риех пясъка с пръстите на крака си.
― Опитахме да го спасим ― казвам ѝ. ― Измъкнахме го на пясъка.
Не ѝ казвам как мама скочи внезапно и устреми поглед към водата. Как аз се засмях и попитах: „Какво?“, защото реших, че Кал върши някакви маймунджилъци.
― Не мога да го видя ― викна, съблече роклята си и затича. Това са изгубените секунди, които тормозят мама.
― Защо тръгнах да свалям проклетата си рокля? ― чух я да казва на баба. ― Защо?
― Защото си го направила ― отговори баба. ― А и да не беше това, не би променило нищо. Бил е мъртъв.
Вместо това обяснявам на Джордж, че Кал умря на мястото, което обичаше най-много. Уверявам я, че се е случило бързо ― за което извън кошмарите си знам, че е истина. Казвам ѝ, че последното, което е правил, е да напише това писмо до нея.
Описвам ѝ колко далече в бъдещето си се виждаше ― до времето, когато ще се гмурка в Мексиканския залив или в Зеления каньон. Разказвам ѝ за този каньон; за животните, които си представяше, че ще види дълбоко под повърхността, където не достига слънчева светлина. Говоря ѝ за светлината там долу, светлина, идваща от милиарди микроорганизми, които сияят в тъмнината. Точици светлина също като спускащ се сняг.
Двете с нея отиваме до колата ми. Вадя кашона и сядаме на бордюра да го прегледаме. Вътре има бележници и комикси, също и малък глобус, който му подарих за една Коледа. Ключовете от катинара на колелото му, няколко монети, очилата му за плуване и сгъваемо ножче. Намираме картата му за библиотеката и компактдиск. Може би на Джордж ѝ се вижда странно, че точно това е кашонът с вещи на Кал, който ми даде баба. Но всичко в него е важно за мен. Това е неговият живот. Никога няма да изхвърля тези дреболии. Никога няма да дойде момент, когато да не ги искам, всички дребни късчета от Кал, които образуваха живот.
Както и очаквах, в бележника намирам писмо до Джордж. Подавам ѝ го, без да го поглеждам и тя го чете на глас. Кал е обичал Джордж и тя също го обича, а това не е нещо маловажно. Вдигам очи към окъпаното от светлина небе. Набелязвам звезда.
Писмото е красиво и смело и като го чувам, знам, че Хенри със сигурност беше прав. Подреждах нещата по грешния начин. Животът беше този, който имаше значение.
― Да повикам ли Мартин? ― питам я, когато приключва с писмото.
― Всъщност ще се радвам да го направиш ― отвръща тя. ― Той е в градината за четене.
Отивам и го довеждам при нея.
Скъпа Джордж,
Началото на март е; краят на лятото, но още
е топло. Не остава още много време за
плуване.
На плажа съм заедно с майка ми и сестра ми.
Сестра ми се казва Рейчъл Суийти. Аз съм
Кал Суийти. Да. Високото, кльощаво, шантаво
момче, което си познавала в общи линии през
целия си живот. Разочарована ли си? Ще те
разбера, ако си разочарована. Но наистина се
надявам да не си.
Мисля, че трябва да излезем на среща. Една
среща. Така ще разбереш дали ме харесваш
наистина.
Каня се да вляза да поплувам. А после ще
изпратя това писмо до „Зовящи книги“.
Приятелят ми Тим слагаше писмата в книгите
от мое име, но се премести в друг щат.
Ако искаш да пишеш, пращай писмата до
Марин Парейд № 11, Сий Ридж, 9873.
С обич: Кал
животът невинаги протича в реда, който желаем
Хенри
Вървя към жилището на Рейчъл и не спирам да ѝ звъня. Звъня отново и отново, но тя не вдига. Оставям съобщение след съобщение.
― Оплесках нещата. Не знаех онова, което знам сега. Искам теб и книжарницата. Не са ми нужни купища пари. Мога да живея без предопределено бъдеще, стига ти да присъстваш в него.
Намирам се в нещо, което мога да опиша като любовна треска. Моля таксиметровия шофьор да кара по-бързо. Той изтъква, че в момента дори не помръдваме, защото сме блокирани в задръстване.