― Някъде напред има кола с авария ― обяснява.
― Разбира се, как иначе ― мърморя и подавам глава през прозореца, за да видя какво става. Виждам нещо, наподобяващо камара от автомобили, така че в скоро време няма и да тръгнем. Плащам, изскачам от колата и се затичвам. Вали точно както беше предвидила Рейчъл по-рано.
Една от онези летни бури, които разтърсват земята. Удря гръмотевица, но аз продължавам да тичам, като разпръсквам вода около себе си.
Когато стигам до склада, вече съм подгизнал. Думкам по вратата и крещя името на Рейчъл. Леля ѝ отваря и се намръщва.
― Знам, че се издъних ― избъбрям, като едва си поемам въздух. ― Но мога да оправя всичко, стига да поговоря с нея.
― Тя не е тук ― отговаря. ― Как точно се издъни?
― Не ти ли е казала?
― Не съм я виждала.
― Мамка му ― произнасям и поглеждам към проливния дъжд с ясното съзнание, че похарчих последните си пари за такси. ― Нямам никакви пари.
― Изчакай ― отвръща тя. ― Ще те закарам.
Изскачам от колата веднага щом спира и хуквам право в книжарницата, а от мен се стича вода. Не виждам Рейчъл; викам името ѝ и същевременно издирвам „Никога не ме оставяй“. Не махаме книги от Библиотеката за писма, така че трябва да е там.
― Рейчъл! ― кресвам отново, измъквам книгата и прехвърлям страниците, за да открия тънкия лист хартия с почерка на Рейчъл.
12 декември 2012 година
Скъпи Хенри,
Пиша това писмо на страницата на „Любовната
песен на Дж. Алфред Пруфрок“, защото ти
обичаш това стихотворение, а аз обичам теб.
Знам, че си излязъл с Ейми, но зарежи това ―
тя не те обича, Хенри. Тя обича себе си,
всъщност се обича прекалено много. Аз обичам
факта, че четеш. обичам факта, че харесваш
книги втора ръка. В общи линии обичам
всичко у теб, а те познавам от десет години и
това говори много. Утре заминавам. Моля те,
обади ми се, като получиш това писмо, без
значение колко е късно.
Рейчъл
Докато го държа в ръце, ме обзема онова чувство, че макар да продаваме книжарницата, не всичко е изгубено. Губим разни неща, но понякога си ги получаваме обратно. Животът невинаги протича в реда, който желаем.
― Рейчъл? ― крещя отново.
― Викаше ли ме? ― пита и аз се обръщам.
― Ти си тук.
― През цялото време бях тук ― обяснява. ― Говорих с Джордж и после седнахме в градината за четене. Всички са там, навън. Пийваме по нещо за сбогуване с книжарницата.
― Обичам те ― заявявам.
― Целуна Ейми ― изтъква.
― Но обичам теб и преди да си го казала, думите значат нещо. Не са безполезни. Ако бяха безполезни, нямаше да могат да възпламеняват революции и да изменят историята и нямаше да са онова, за което мислиш вечер, преди да заспиш. Ако бяха просто думи, нямаше да слушаме песни, като малки деца нямаше да молим да ни четат. Ако бяха просто думи, тогава нямаше да съдържат смисъл и историите нямаше да са навсякъде около нас още отпреди човечеството да се е научило да пише. Ако бяха просто думи, хората нямаше да се влюбват заради тях, да се чувстват зле заради тях, да изпитват болка заради тях, болката им да бъде облекчавана пак заради тях, в много от случаите да правят секс заради тях. Ако бяха просто думи, Фредерик нямаше да издирва така отчаяно книгата на Дерек Уолкът. ― Поемам въздух и понеже тя не казва нищо, подхващам наново.
― Може да съм целунал Ейми, но ти заявявам сега, обичам теб. И ти обичаш мен ― добавям и размахвам писмото. ― Това тук носи твоя подпис. Човек би могъл да го определи като договор.
― На него обаче е посочена дата. Не съм убедена, че можеш да ме държиш отговорна за договор, подписан преди три години в състояние на захарна лудост ― отговаря.
― Не мисля, че можеш да слагаш срок по този начин. По дефиниция любовното писмо трябва да е безсрочно. Иначе какъв е смисълът? Обичам те, но само в този момент и после той отминава? Какъв е проблемът на вселената с вечността? На гъските им е позволено.
― На гъските?
― Запазват партньора си вечно.
― Е, това всъщност не е стопроцентова истина ― отсича, а после прекъсва сама себе си, стиска яката на ризата ми и ме придърпва близо.
― Речта беше наистина хубава ― промълвява.
― Малко се поувлякох.
― На мен ми хареса.