― Ти си най-добрата ми приятелка. Ти си най-добрият човек, когото познавам. Наистина си впечатляваща, Рейчъл Суийти. Обичам те ― повтарям и я целувам.
По-късно, много по-късно, по време, което на този етап ми е неизвестно, ще я разкопчая бавно. Ще целуна ключицата ѝ и заедно с това ще си мисля за диня изгризвана чак до кората през лятото. Ще се надявам да видя живота на двама ни от позицията на вселената. Ще сме редом един до друг около фиксираните точки в съществуването ни.
Но в този момент е само целувка. Целувка, която продължава, докато не връщаме „Пруфрок и други наблюдения“ и писмото ѝ обратно в Библиотеката за писма. Целувка, която продължава, докато не я повеждам нагоре за малко усамотение. Целувката, която продължава през годините.
Този момент е само начало.
По-късно вече в леглото тя се навежда да провери гласовата си поща.
― Оставих няколко съобщения ― казвам ѝ.
― И на мен така ми изглежда ― отвръща.
― Стори ми се важно да схванеш ситуацията.
― Мисля, че я схващам.
― Значи можем да бъдем заедно? Ще бъдеш с мен? ― питам.
― Добре ― произнася.
― Добре?
― Добре ― повтаря и е така просто. Не се налага да умолявам. Не се налага да я убеждавам, че струвам нещо. Просто едно „добре“ и бъдещето ни започва.
Пита ме дали съм дал на Фредерик екземпляра на Уолкът, който открихме днес. Още не съм, така че слизаме долу, а всички други още са в градината, пият шампанско и се сбогуват с мястото. Франк също е тук, държи железен лост, а вратата между нашата градина и пекарната му е широко отворена. Предполагам по-добре късно, отколкото никога.
Не знам как е станало така, че мама е тук по това време. По-късно ще установя, че е дошла в книжарницата да вземе екземпляра на Дикенс. Също толкова виновна като мен, също толкова тъжна като мен въпреки факта, че все така мисли продажбата за правилния ход.
Сега просто съм доволен, че присъства.
С Рейчъл сядаме и аз подавам книгата на Фредерик. Заради начина, по който я държи този път, съм почти сигурен, че е неговата, но той ни уведомява печално, че не е. Уверявам го, че дори когато книжарницата вече я няма, ще продължа да търся. Той ми благодари и приема предложението.
― Мисля, че може би издирването я поддържа жива ― обяснява ни.
Седим там, оплакваме книжарницата, преди да сме я изгубили, и разработваме план какво да правим с наличната стока.
― Може ли да задържим Библиотеката за писма? ― предлагам.
― Огромна е, Хенри ― отвръща татко. ― Вече притежавам екземпляри от всички тези книги. Именно заради това искам каталог.
― Бихме могли да я подслоним настоявам. ― В бараката.
― Каква барака? ― чуди се той.
― Бараката на мястото, където ще се нанесем всички заедно.
Той се усмихва и чака да загрея.
― Няма ли да се нанесем някъде заедно?
― Мислех си, че може да попътувам. Да видя страната на Шекспир и някоя и друга постановка в Уест Енд. Оттам да продължа до Аржентина. Може би да науча испански и преди да умра, да прочета Борхес в оригинал.
― Няма да умираш.
― Е, не незабавно, Хенри. Нищо от това не е твоя вина. Майка ти е права ― заявява и поема ръката ѝ. ― Докарваме си прекалено малко, а никой от нас не може да живее на мечти.
― Нужни са ти все някакви мечти ― вмята мама.
― Мечти и малко пари ― допълва татко.
Мама плаче също колкото нас останалите и ми е ясно, че за нея решението е също толкова тежко. След известно време улавям погледа ѝ върху мен.
― Пораснал си ― отбелязва, като я питам за какво си мисли. ― Не бях забелязала.
помежду ни прелитат кротки мисли
Рейчъл
Хенри се намираше насред тирада, когато го придърпах към себе си и го целунах. Размахваше писмото и оспорваше валидност на любов, която е белязана от дата.
Имах планирана цяла реч. Щях да го накарам да обясни точка по точка защо реши, че обича мен, а не Ейми. Как точно настъпи този обрат? Канех се да настоявам за доказателство.
Но после стигам до извода, че доказателството е нещо надценявано и вероятно невъзможно за представяне. Има големи шансове това да съсипе момента ― момент, който бях чакала ужасно дълго време.
Така че решавам да поема ситуацията под контрол и да го целуна. Усещането е все едно плуваме в мед. Останалото, което вършихме и как мина, както и думите, които бяха изречени, са тайна.
Лежа в леглото на Хенри, а животът не е същия като преди и съществуват неща, различни от смъртта, които чертаят линии и оставят белези. Ту задрямваме, ту бъбрим. Прозорецът на Хенри е отворен и топлата нощ се вмъква вътре. Качвам стъпало на перваза, за да я почувствам.