Помежду ни прелитат кротки мисли. Ние сме книгите, които четем и нещата, които обичаме. Кал е океанът и думите, които остави след себе си. Призраците ни се крият в нещата, които сме оставили след себе си.
След известно време с Хенри слизаме долу, за да дадем на Фредерик книгата на Уолкът. Не е екземплярът, който търси. Хенри обаче го уверява, че той е някъде там и обещава да продължи да го търси. Фредерик отвръща, че издирването е онова, което я поддържа жива. Би трябвало винаги да търся Кал в нещата, които обича.
По-късно влизам в Библиотеката за писма и намирам екземпляра на Уолкът.
Вътре има писмо и то е за мен. Знам го, преди да съм отворила книгата.
Скъпа Рейчъл,
Надявам се не възразяваш, че ти пиша. Но
размишлявах върху разговора ни за смъртта
на брат ти, както и за огромната тъга, която
несъмнено изпитваш.
Както знаеш, аз изгубих жена си преди двайсет
години. Понякога имам усещането, че съм
живял без нея едно десетилетие, а друг път,
като че съм я изгубил преди минута.
Пиша изгубил, но постепенно намразих тази
дума. Тя не е връзка ключове или шапка. Да
кажа, че съм я изгубил, би било все едно да
кажа, че не знам къде съм дянал белите си
дробове.
Убеден съм, ще разбереш какво имам предвид;
разчитам го по лицето ти. Настъпва момент,
когато нескърбящите се връщат обратно към
живота, дори някои от скърбящите го правят,
и ти оставаш и опитваш да разбереш непонятното.
Какъв е смисълът да живеем отвъд точката,
когато обичаните от нас са ни напуснали? И как
бихме могли да си простим, че сме ги оставили
да си тръгнат? Без Елена на този свят времето
не съществува. Свят без време е нещо ужасно.
Не съществува сигурност. Дните може да
отлитат бързо или да се точат, или изобщо да
не помръдват. Законите на вселената са
разбъркани и ти си оставен да се щураш на
сляпо.
Но ти вече си наясно с това, Рейчъл.
Известно ти е, че трябва да се държиш здраво
за всички закони, които откриеш.
обичам сина си и той представлява законът,
който не може да бъде променен. Любовта
към нещата, които те правят щастлив, също е
нещо стабилно ― книги, думи, музика, изкуство ―
това са светлинките, които се появяват отново в
обърканата вселена.
Твърдиш, че океанът е най-красивото нещо,
което някога си виждала, и онова, което те
ужасява най-силно. Това описва какво беше за
мен да се влюбя в Елена. Така че може би всички
неща, които си струват, са ужасяващи.
Върни се обратно при океана, Рейчъл. Той е
част от теб, както и Кал.
Фредерик
На сутринта, докато Хенри още спи, аз отивам в градината с химикалка и хартия. В нея вече седят хора, макар че книжарницата още не е отворена. Дошли са през пекарната на Франк и са донесли кроасаните и кафето си. Питат ме кога отваряме и аз им посочвам работното време ― от десет до зависи ― за спешни ситуации, засягащи книги, отварят и посред нощ.
Мъча се да не мисля за времето, когато градината за четене вече няма да я има. Правя опит да погледна от практичната страна. Хората се нуждаят от жилища. Но в този момент не мога да се накарам да повярвам, че е добра идея да ги получат точно тук.
Франк ми носи кафе.
― Заведението черпи ― обявява. ― Ден на национален траур е.
До ушите ми достига мек звук, приглушено прокашляне, и се обръщам, за да заваря Фредерик застанал до мен.
― Благодаря ти ― казвам му и вместо да му пиша, закусваме заедно в градината за четене.