Казвам му, че ще се върна при океана.
― Искам пак да плувам ― заявявам.
След като Фредерик си тръгва, си представям, че пак съм в океана. Нося се във водите му заедно с мама с лице, обърнато към небето.
През главата ми пробягва фраза от разказа на Борхес ― как разказвачът се озовава там, откъдето е започнал. Мисля за всичко, което изчетох, как други читатели ми разясняваха разни неща, думи, очертани от непознати, ми сочеха пътя. Разсъждавам за „Облакът атлас“, за всички истории вътре, които накрая се обединяват в една. Представям си красивата и невъзможна мисъл, осенила Кал в момента, когато е умрял, когато се е превъплътил.
Прехвърлям се от една мисъл на друга ― че се е превъплъщавал през целия си живот; оставяше по нещо от себе си у любимите си хора, в нещата, които обичаше. Припомням си корицата на „Облакът атлас“, страниците, прерастващи в облаци, от които се лее дъжд над океана; Кал се рее някъде на ръба им, отива си.
Запътвам се навътре, когато забелязвам, че Майкъл седи в ъгъла на градината. Трябва да е бил там през цялото време. Приближавам и виждам защо е така смълчан. Плаче.
Не го безпокоя и влизам в книжарницата. Дълго оставам загледана в Библиотеката за писма и изведнъж каталогът ми се струва крайно недостатъчен. Защото описът на компютъра не предава начина, по който хората са подчертали нещо. От базата данни няма как да ти стане ясно колко категорична е линията, оставена от Майкъл под думите, с които Пип обяснява на Естела, че тя е част от неговото съществуване. Ти присъстваше във всеки ред, прочетен от мен, още откакто дойдох тук за пръв път.
Цялата тази реч е подчертана, забележките в полетата са надраскани трескаво. Няма начин да опиша причините, по които хората са подчертали тази конкретна реч или как са се почувствали, като са видели, че друг също я е отбелязал. Мога да си го обясня, но няма как да го документирам.
Не мога да посоча онова, което чувствах, докато държах книгата. Не мога да опиша захабените страници, кръгчетата от кафе или оградените стихове в поезията на Одън и Елиът. Ясно ми е, че стихотворенията са означавали нещо за читателите. Дори само да държат книгите е било драгоценно изживяване и именно това иска да запази Майкъл. Но каталогът няма да съхрани това за него.
Нещо друго обаче ще може. Просто не в тази форма.
Първо се обръщам към Майкъл и той плаче, докато му разяснявам идеята си.
После изтичвам горе при Хенри.
― Събуди се ― прошепвам близо до ухото му, така че устните ми се отъркват в кожата му. ― Събуди се. Знам какво трябва да направим.
светът не е свършил
Хенри
Будя се, светът не е свършил, а Рейчъл шепне нещо за превъплътяване в ухото ми. Поне така ми се струва. Не мога да бъда категоричен, защото устните ѝ и споменът за случилото се снощи, и надеждата, че много скоро може да се случи отново, ме разсейват.
Надигам се до седнало положение, а тя повтаря думата отново.
― Да се превъплъти. Библиотеката за писма трябва да се превъплъти. Трябва да я разделим на части и да я прехвърлим в други книжарници.
Казвам ѝ, че идеята е хубава, но другите книжарници няма да искат книгите.
― Това е нещо специфично само за „Зовящи книги“. Страниците на книгите са целите изписани, така че не е като да могат да ги продадат. А ако ги задържат, всичко, което ще правят, е да заемат пространство по рафтовете за стока, която може да им донесе пари.
― Значи няма да казваме на никого ― пояснява тя и аз слушам, докато тя ми описва акцията. Ще разпръснем Библиотеката за писма тайно, из всички книжарници в града и дори по-далеч.
„Гордост и предразсъдъци... и зомбита“
от Джейн Остин и Сет Греъм-Смит
Писма, оставени между 44-та и 45-а страница
14 февруари, 2016 година
Скъпи Кал,
Това не е писмо за сбогуване; нека изясним това.
През годините ще продължа да ти пиша и други
писма. Ти се превърна в човека, за когото
говоря на всички, и това няма да се промени.
Получих последното ти писмо и отговорът е да.
Да, нека се срещнем. Да започнем със закуска
при Франк, а после може да отидем до кино
„Палас“, където имат маратон на „Доктор Кой“.
После мисля да поемем през града към музея.
Не съм разочарована. Предполагах, че си ти.
Даже бях сигурна, но писмата продължиха да