Георги Мишев
Дунав мост
1. Природата работи
По пътя за манастира се разбра, че бяха забравили в града сватбения букет, и Росица, кръстницата, настояваше да се върнат.
— Никакво връщане! — каза Джими и намигна в огледалото за обратно виждане. — Има поверие такова: никакво връщане в деня на сватбата.
Знаеше, че жена му, вярваща в паранормалното, не може да не се укроти при този аргумент. Видя в огледалото ироничната усмивка на Стела, булката.
— Ще караме и без цветя — каза Стела. — И без това сме в най-безцветния сезон на годината.
Зад стъклата на колата наистина бе ранна пролет; клоните на храстите и дърветата стърчаха голи като в офорт, суха игла; по сенчестите места се белееха изтляващи преспи от последния сняг. Дори и кукурякът край пътя изглеждаше бледожълт, без самочувствието на пролетно цвете. Затова пък, когато спряха на паркинга до манастира, пред очите им грейнаха веселите личица на рояк диви теменуги, от които Джими набързо спретна дъхава сватбена китка.
— Природата работи за нас — каза Ники, младоженецът.
И четиримата се засмяха. Бяха пили на вилата по два пръста уиски за настроение; мартенското утро бе момински свежо; наоколо беше тишината и величието на планината; те бяха млади.
Джими заключи с дистанционното своето индигово ауди, втора употреба, нещо вътре изхълца и се успокои. Росица оправи прическата си в огледалните стъкла и понесе кашона с шампанското и двете чаши с розова панделка. Откъм църквата на светата обител се носеше детски плач — навярно имаше кръщавка и това обясняваше присъствието на двете коли на паркинга.
В двора, настлан с плочи от синкав камък, шуртеше чешма с чучур от водопроводна муфа, три четвърти, на мястото на откраднатия стубел от цветен метал. Откраднат беше и бакъреният купел за кръщавки и ритуалът се извършваше в пластмасов леген със захабен слой от дълга употреба, който във винарските изби наричат тиргия. Послушник с рехава брадица и избелели джинси наливаше в легена топла вода от алуминиева тенджера, старият свещеник топеше голото телце и го вдигаше нагоре; заоблените сводове на църквата усилваха плача до крясък.
— Какъв стрес, какъв ужас! — каза Стела и се дръпна от входа, да не гледа церемонията. — Това дете ще намрази къпането за цял живот!
Росица и Ники бяха отишли към чешмата, слушаше я само Джими.
— И тоя леген… — продължи тя. — Подари им един истински купел вместо тая пластмаса. Бизнесмен си, спонсорирай църквата. Направи едно добро за клетите пеленачета.
— Не съм рекъл, не съм го направил! — каза Джими. — И медна ламарина имам. Въпрос на едно изчукване.
— Изчукай го, куме! — Очите й се смееха и търсеха неговите; той смръщи вежди уж сърдито: „Ало, булката, внимавай какви ги плещиш пред кръстника!“
Послушникът с джинсите, привършил със задълженията си, излезе да подготви следващата церемония; паспортите, медицинските, пръстените. Беше подвижен, малко повече за църковен служител, макар и от най-ниското стъпало, остронос и с тънки устни; целият лъхаше на долнокачествен тамян.
— Кумувал съм пет пъти! — каза му Джими. — Ще ти разкажа играта.
— Спокойно, господин Диамандиев! Тук е свято място!
Джими бе готов да се сопне, но внезапно му стана приятно, че го познават и в манастира, това затънтено място в планината, където не бе стъпвал от години. После се сети, че Росица бе идвала, за да запази час за венчавката, и имената им навярно бяха записани в манастирските тефтери.
Обърна му гръб и се загледа в своите хора, които нещо се суетяха, бъркаха по чанти и джобове и взаимно се обвиняваха.
— Паспортите, нали? — каза им той. — Знаех си, че няма да минем без тоя номер.
— Тоя път пръстените — каза Ники. — А добре си спомням, че ги взехме.
— Нищо не си спомняш! — раздразнено каза Стела. — На масичката останаха!
— Сигурна ли си?
— Там някъде…
Джими му подаде дистанционното.
— Бягайте, имаме време.
Но послушникът се появи отново и махна с ръка.
— Младоженикът при мен! Има да се попълват документи! Есграоните си кажете!
Ники върна дистанционното и го последва като редник — старшина.
В колата, която вече препускаше по обратния път, Стела включи автозапалката и пална две цигари — едната втикна между коравите устни на Джими. Той й върна струйка дим с едно „тенк ю вери мъч“.
— И не се натягай толкова! — каза тя. — Ще ни почакат.
— Мисля, че за десетина минути ще успеем.
— Аз не бързам! — каза Стела.
— Закъде ще бързаш — животът е пред теб! — засмя се Джими. От цигарата се посипа пепел на панталона му; тя я изчисти, но ръката й остана на бедрото му.