— Йоргаки, ти ни разби! — каза му Стела. — Тоя имот струва поне пет пъти по пет!
Тя не смееше да каже пред Роси (надяваше се, че няма да се досети) тънката сметка на хитреца: след рязкото вдигане на зелената валута заемът, взет от Джими, се обезценяваше десет пъти, вилата отиваше за жълти стотинки!…
Усетил се вече победител, Йоргаки се гърчеше в стремежа си да запази хладнокръвие.
— Намерете друг, който да ви даде повече… Аз не съм милионер, нямам печатница за американски пари. Правя по-скоро една приятелска услуга, нищо повече!
— Йоргаки, Йоргаки! — Стела го гледаше с присмех. — Какво си ми пухче и шепа перушина!
Той не знаеше какво означаваха тия перушинени сравнения и се чудеше да се засмее ли, или да се нацупи, но избра първото. И като разтвори чантата, която висеше на ремък на рамото му, извади бутилка уиски, взета за поливане на евентуалната успешна сделка.
Сделката стана; Росица разля от питието по чашите и по някое време реши да прескочи до „Бавария“, където бе уговорила — срещу стотина марки — да остави Дики на „доизживяване“.
Когато чуха тежката порта да хлопва, Йоргаки пусна ръка.
— Моля? — погледна го Стела, без да трепне. — Как да разбирам жеста ти?
— Много съм ти навит! — По веждите на Йоргаки избиха ситни перлички пот. — Знаеш, че тръгнах заради теб; тоя имот за какво ми е — аз съм вдовец, дъщерята съм оправил, пари имам; искам само да ти се порадвам, макар и веднъж, пък ако ще да пукна между кълките ти!
— А, не! Само тия да ги нямаме! Ако смяташ да стигаш до такива изпълнения, по-добре не почвай!
— Здрав съм като бик! — похвали се той.
— Второ: знам, че си известен скъперник, затова мангизите предварително, ето тук. — Тя потропа по масата. — Живеем при пазарна икономика, всичко трябва да е регламентирано, алинея по алинея.
— Но аз те обичам! — простена Йоргаки.
— Обич? Няма такова животно, сър, по нашите краища. Никой никого не обича, ако си забелязал, размножаването е на нулево равнище. Оттам се породиха и демографските проблеми на обществото.
— Стелче, да не губим време; Диамандиева може да се върне всеки момент!
— Пет хиляди марки! — каза Стела.
Той извади портфейла, отброи пет банкноти и посегна да разхлаби възела на вратовръзката си.
— Не тук, сър! Наблизо има диван с китеник! — И тръгна към съседната стая.
Йоргаки сумтеше подире й.
Няколко дни по-късно тя внесе петте банкноти като такса за две места в ифата — нейното и на Росица. След обира в Градуил Росица изведнъж остана без средства; Йоргаки бавеше капарото — държеше да внесе цялата сума пред нотариуса при получаването на нотариалния акт. Не можаха да продадат лесно и пикапа — продажбите на коли бяха рязко спаднали при инфлационните трусове. След дълго назлъндисване Йоргаки даде две хиляди марки и за него — щеше да го притури към машинния парк на „Приста“. Оставаше фрезата. Не можеха да я обявяват публично — беше вещ, която можеше да привлече вниманието на контролните органи, единствената надежда беше Данчо Марков и една вечер той ги събра и изсипа на масата осем хиляди швейцарски франка — точно валутата, която щеше да им върши работа на първо време в страната, за която се готвеха да заминават.
Не попитаха кой е новият собственик на скъпото средство за производство на суперизделията — парите отклониха вниманието им. На другата заран той дойде сам, с лъскавата си тойота в доматен цвят, която събуди завистта на Луко Луков.
Беше Евстати Кацаров, загърнат в модната полушуба с бисерна яка; пушеше тънка кафява пуричка, а ключовете на колата бе нанизал на златна верижка.
— Много баровски го даваш бе, Ефо! — каза Луков, който притягаше въжетата на платнището на камиона. — А тойотата е с пренабити номера, нали? Ха-ха!
Евстати посегна изведнъж и стисна ластичната яка на полото му.
— Ама ако не е с пренабити номера, ще ги оближеш ли?
И го повлече към колата. Луко успя да се измъкне от хватката му, гледаше объркано — не бе очаквал такъв обрат във взаимоотношенията им, протичащи винаги досега в иронично лигав тон.
— Писнахте ми с вашите лигавщини! — каза Евстати и се насочи към общото помещение. — Боклуци скапани! Сбирайте си партакешите и да ви няма до понеделник!… Ясен ли съм?
Сигурно щеше да продължи тирадата си, но в помещението нямаше никой, обитателите на Профилакториума още не бяха слезли на закуска от нощните си леговища; на варела вреше чайникът, миришеше на евтино вино от недопитите бутилки от вечерта.