— Кочина! — каза Евстати и катурна най-близкия стол. — Ще ви изрина за отрицателно време с фадромата!
— По какъв случай? — попита Луко, който бе почнал да се окопитва. — Ти да не си дрогиран нещо…
Евстати извади някаква хартия и му я блъсна в очите.
— Можеш ли да четеш, боклук безподобен! Не си ли забравил буквичките?… Документ за собственост! Частна собственост, ако трябва да съм по-конкретен. Всичко това наоколо, дето го скиваш, вече не е ничие! Вече има стопанин! И името му е изписано тук на кирилица, можеш ли да четеш, неграмотнико?
Луко Луков се вторачи, видя името му, изпсува безадресно и се върна при камиона.
Евстати се повъртя около печката, като плюеше нервно късчета от пурата, която бе дъвкал, ядосан от Луко. Да се махат тия тутманици, да минават границите и повече да не се връщат! Тая държава няма полза от мързеливци. От некадърници. Хрантутници държавни! Скапани продукти на социални помощи… От това семе не очаквай кадърни поколения: боклукът ражда нов боклук!… Лигльовци, бълнуващи за демокрация, за свобода и човешки права; папагали, които мислят, че с митинги се прави държава; че се сплотява нация!… Това общество ще се измъкне от батака само със силна ръка, с пречистена кръв! Баста на кръвосмешенията на проклетия, омърсен, осран балкански кръстопът! Ще изметем цигани, турци, арменци, гагаузи, каракачани, цялата тази измет, ще я запалим, ще я сварим на сапун и ще измием окирливения образ на майката родина… Край на тюрлюгювеча! Иде ерата на експертите, на професионалите! Ставайте, сънливци, берете клонки и цветя — да ни срещате!…
— Ставайте, сънливци! — извика той, бръкнал в джобовете на полушубката, отметнал глава към стълбата, откъдето трябваше да се появят евентуалните му слушатели. — Ставайте, тюрлюгювечи! Свърши гювечът! Фадромата иде да ви изрине като фъшкии…
Появи се Стела, още сънена, загърната с жилетка вместо шал.
— Евстати, какви са тия изпълнения?
Той изведнъж смени тона.
— Оо, Стела ви! Гут морнинг! Гут морнинг!
— Сигурно идеш от дискотека?
— Как позна?
— Много си третопатетичен. От Чайковски.
— Майката ми разгони! — изпъшка той, изчака я да се спусне отгоре, взе ръката й, бавно я плъзна по устните си, замижал по котарашки. — Обожавам мириса на сънена жена!
— Не си в ред, едно кафе ще те проясни! — каза тя, като се измъкна от прегръдката му, развинти кафеварката, зареди я и я сложи на варела. — Седни, докато стане кафето, и кажи за целта на посещението си; ако не е тайна.
— Без цел! „Движението е всичко, целта е нищо!“ Бернщайн, ревизионистът…
— При теб няма случайни работи… Ти си плетеш тайно кошничката и я оплете накрая: купи Профилакториума за един пробит долар.
— Виждам, че Данмарк ти е казал…
— Как стават тия работи бе, Евстати, обясни на съда: беден манастирски послушник, събирал стотинки от лептата на вярващите, и изведнъж се явява в обществото в ролята на новобогаташ, притежател на едра недвижима собственост! Каква беше тая милиционерска школа в Симеоново — тоя инкубатор на гениални бизнесмени, банкери и супермени?
— Виждам: реториката е в кръвта ти, не е само в дипломата. — Той се усмихваше с половин уста; от другата половина излизаше тънка струйка дим от пурата. — Реториката е губивреме, дарлинг, ти го знаеш по-добре от мен… Със задаване на въпроси Сократ — ако не бъркам — стига докъде? До чашата с отровата!… Аз дойдох за друго… Знам, че в неделя тръгваш с твоите аутсайдери; остави ги да вървят на майната си — ти остани!
— Моля?
— Не заминавай, Стела ви! Знаеш, че те харесвам, мога да ти предложа друга оферта…
— Шеф на агенция за недвижими имоти „Евстати Кацаров“? И ще приватизираме манастира на отец Йоан?
— Говоря сериозно! Навита ли си да се ожениш за мен? Няма да те разочаровам.
— И да ти родя две момчета и едно момиче — нормата за положителен прираст? Ноу, сър! Вече съм държала теста за лоша майка. Сори.
— Всеки е бъркал през живота си… Не заминавай! Къде отиваш всъщност?… Да буташ из целия свят? За какво? За един скапан бутик евентуално; във всеки случай не на Шанз-Елизе, няма да те пуснат чак там… Трябва да останем, тая земя е наша! Трябва да сме тук и сега!
— „Ние пак сме тук!“ — засмя се тя. — И сме същите!… С колко захар го пиеш, сър, лъжичка, две?
— Върви по дяволите! — Той перна лъжичката, разпиля захарта; лицето му бе станало тъмноалено от нахлулата кръв. В здравните колони на таблоидите това се наричаше хиперемия, прекомерен прилив на кръв, признак на съдово заболяване, и рано или късно щеше да го доведе до инсулт или инфаркт — краят на бизнесмените. Ако не го гръмнеха преди това, разбира се, помисли си Стела, като гледаше вдигнатата бисерна яка да се отдалечава към тойотата на двора.