рна гора, Румъния и Сърбия, другите християнски народи все още се намираха под робство. През първата половина на 1875 година това потисничество беше станало по-тежко от всякога. Но отговорът не закъсня да дойде. В началото на лятото Херцеговина отново въстана. Скоро пожарът обхвана Босна, Черна гора и Сърбия. Новото поражение, което претърпяха турските войски при прохода Дуга през януари 1876 година, насърчи още повече поробеното население и народът в България започна да се бунтува. Както винаги, това започна с предварително организиране на въстанията. По села и градове в поробена България никнеха като гъби тайни революционни комитети. Те свикваха тайни събрания, на които се стичаха пламенни младежи от цялата страна. На тези събрания някои се утвърдиха бързо като водачи, едни със силата на своето красноречие, други със своя ум, а трети със смелостта и пламенното си патриотично чувство. В Русчук, голям български град, разположен на Дунава, точно срещу румънския град Гюргево, за такъв бе избран единодушно лодкарят Стефан Ладков. Висок, тридесетгодишен мъж, рус като северен славянин, надарен с херкулесовска сила и гъвкавост, Стефан Ладков притежаваше всички ония физически качества, необходими за един водач. Той имаше и необходимите морални качества: твърдост, благоразумие и страстна любов към своето отечество. Роден в Русчук, където изпълняваше професията си на дунавски кормчия, Стефан Ладков напускаше града само когато трябваше да води кораби и шлепове — било нагоре срещу течението към Виена, или надолу към Черно море, тъй като той беше отличен познавач на голямата река. Между тези пътувания той се занимаваше с риболов, в който бе постигнал поразителна ловкост и сръчност, благодарение на изключителните си природни дарби. Задължен от двойната си професия да прекара четири пети от живота си в реката, водата постепенно стана негова стихия. Да преплува Дунава, който при Русчук беше широк колкото морски ръкав, за него бе като играчка. Нямаха брой давещите се, спасени от този смел рибар. Всичко това го беше направило твърде известен в Русчук доста преди избухването на въстанието срещу турците. Той имаше много приятели, някои от които не познаваше. Ако не съществуваше Иван Стригов, може дори да се каже, че такива му бяха всички жители на града. Макар и да бяха деца на една и съща страна, Стефан Ладков и Иван Стригов по нищо не си приличаха. Като Ладков, Стригов беше висок, широкоплещест, як, с руса коса и брада и сини очи. Но тази прилика беше само външна. Колкото благородното лице на единия изразяваше сърдечност и искреност, толкова физиономията на другия говореше за коварство и студена жестокост. Различието бе още по-голямо в морално отношение. Докато всеки виждаше работата на Ладков, никой не можеше да каже откъде Стригов вземаше парите, които харчеше без сметка. Това даваше повод да се разпространяват какви ли не слухове за него. Едни го считаха за предател и турски шпионин, други казваха, че бил контрабандист и че благодарение на него са били прехвърлени без мито стоки от единия или другия бряг на Дунава, някои дори казваха, че всичко това било нищо и че богатството на Стригов идвало от най-вулгарни грабежи и разбойничество… Но какво ли не говореха хората? Истината е, че никой нищо не знаеше за делата на този съмнителен човек, който умееше тъй добре да се прикрива. Впрочем, за всичко това се говореше скрито. Никой не смееше да каже високо нито една думичка срещу този човек, от чиято жестокост се страхуваха всички. Между него и Ладков не можеше да има никаква връзка и дълго време те се знаеха само по обществената мълва за тях. Но съдено беше да се срещнат един ден като непримирими врагове. Неша Григорова, известна в целия град със своята красота и миловидност, беше на двадесет години. Тя познаваше Ладков, тъй като бяха съседи с него още от детски години. Петнадесет години преди започването на този разказ, бащата на Неша падна убит от турците и споменът за това отвратително убийство още събуждаше възмущението на угнетените, но несломени българи. Вдовицата, останала без всякакви средства, се залови смело за работа. Твърде похватна в изкуството за бродиране на шевици и дантели, с които и най-скромната славянска селянка обича да украсява облеклото си, тя успя да осигури своето съществуване и това на дъщеря си. Но размирните години са винаги най-тежки за сиромасите, особено за вдовиците и сираците. Колкото и да беше сръчна, майката на Неша би пострадала много, ако Ладков не й се притече тайно на помощ. Постепенно между двете жени и младия човек се породи приятелство. Често похлопваше вечер на тяхната врата и оставаше с тях на седянка до късно през нощта. Друг път, за да им се отплати за тяхната сърдечност, той ги водеше на разходка по брега на Дунава. Когато госпожа Григорова, изтощена от непрестанния труд, се помина, Ладков продължи да покровителствува сирачето. Това покровителство беше толкова усърдно, че девойката лесно понесе скръбта по загубата на майка си. Така от ден на ден, неусетно за самите тях, двамата млади хора се влюбиха. Не друг, а Стригов им разкри това чувство. Когато Стригов забеляза тази, която наричаха красавицата на Русчук, той се влюби внезапно в нея със свойствената на неговата природа страст. Свикнал да вижда как всички се подчиняват на капризите му, той отиде при девойката и без всякакви формалности поиска ръката й. За пръв път обаче през живота си той се сблъска с яростна съпротива. С риск да си спечели омразата на този толкова опасен човек, Неша заяви, че за нищо на света не би се съгласила на подобна женитба. Стригов се опита напразно да я склони. Накрая тя чисто и просто затвори вратата под носа му. Обзет от дива ярост, той я обсипа с проклятия и закани. Силно изплашена, тя изтича при Ладков и му повери страховете си. Това събуди в него не по-малък гняв от нейния. Тя се опита да го успокои, но той не искаше нищо да чуе и се заканваше на човека, който се бе осмелил да хвърли око върху нея. Но плахите обяснения, които последваха, го успокоиха. Един час по-късно Стефан и Неша със светнали очи и радостни сърца размениха първата целувка на своя годеж. Когато Стригов научи новината, той едва не побесня от яд. Той отиде в къщата на Григорова, изпълнен със злоба. Но изхвърлен навън от една желязна ръка, разбра, че от сега нататък къщата имаше за защитник един истински мъж. Да бъде победен!… Той, Стригов, който се гордееше с атлетическата си сила!… Това беше удар върху неговото честолюбие и той реши да си отмъсти. Придружен от няколко нехранимайковци като него, Стригов причака една вечер Ладков, когато той се връщаше по брега. Нападателите размахаха ножове… Но и това нападение бе тъй безуспешно, както и първото. Въоръжен с едно весло, което размахваше като боздуган, лодкарят застави нападателите си да се отдръпнат, а самия Стригов, когото притисна отблизо, принуди да избяга най-позорно. Изглеждаше, че този урок бе достатъчен, защото този съмнителен тип не повтори вече престъпния си опит. Началото на 1875 година Стефан Ладков се ожени за Неша Григорова и оттогава те заживяха щастливо в къщата на лодкаря. В първите месеци на 1876 година избухна въстанието в България. Колкото и дълбока да беше любовта, която изпитваше към жена си, Стефан Ладков не можеше да забрави заради нея отечеството. Той беше от тези патриоти, които бяха готови без всякакво колебание да се жертват за свободата на народа си. Въстаниците трябваше да си доставят най-напред оръжие. За тази цел много млади хора емигранти преминаха реката, пръснаха се в Румъния и стигнаха чак до Русия. Стефан Ладков беше между последните. Със свито от скръб сърце, той замина, като остави далече от себе си тази, която обожаваше. За него бе ясно на какви опасности е изложена по време на революция жената на един войвода. При отпътуването си той си спомни за Стригов и безпокойството му се засили. Той се питаше дали разбойникът няма да се възползва от неговото отсъствие и да оскверни семейната му чест. Действително, това беше твърде възможно. Но Ладков надви този основателен страх в себе си. Впрочем, изглеждаше, че Стригов отдавна бе напуснал страната и нямаше никакви признаци, че се е върнал.