България въстана през месец април, твърде преждевременно според лодкаря, който не виждаше нищо хубаво в това избързване. Но каквото и да беше неговото мнение, той трябваше да се притече на помощ на своята родина. Влакът го закара до Сомбор, последния унгарски град на Дунава, до който достигаше железницата. Оттук щеше да се качи на някой кораб, който бързо би го отвел в Русчук. Обаче новините, които получи в Сомбор, го накараха да прекъсне пътуването си. Страховете му напълно се оправдаха. Въстанието в България бе смазано още в самото начало. В пространството на огромния триъгълник, чиито върхове са Русчук, София и Пловдив, турците бяха съсредоточили редовна войска и башибозук. Стотици села бяха опожарени, а героичното население на Панагюрище, Перущица, Батак и др. беше поголовно изклано. Ладков трябваше да се върне назад и да чака по-добри дни. Писмата, които получи скоро от Неша, показваха, че друга възможност, освен да чака, за него не съществуваше. Къщата била под постоянно наблюдение, и всичко това му налагаше да бъде благоразумен, тъй като повече от всякога турците дебнеха неговото завръщане. Ладков остана да се измъчва в бездействие, защото изпращането на оръжие бе преустановено след потъпкването на въстанието и струпването на турски войски по брега на реката. Но това очакване стана двойно по-мъчително, когато към края на юни престана да получава писма от Неша.
Той не знаеше какво да мисли и с течение на времето безпокойството му се превърна в непоносима тревога. Наистина, имаше за какво да се безпокои. На първи юли Сърбия обяви официално война на Турция и цялата Дунавска област бе осеяна с турски пълчища, които оставяха след себе си пепелища, бесилки и кланета. Дали и Неша не беше между жертвите на тези изстъпления? Или пък я бяха затворили като съучастничка на мъжа си? След едномесечно мъчително очакване той не можа да понесе това мълчание и реши да се върне в България, за да научи там истинската причина. Все пак налагаше се да действа предпазливо и благоразумно. Глупаво щеше да бъде още при слизането си в Русчук да налети на първото срещнато заптие. За да може да види жена си, той трябваше свободно да се движи из града, въпреки преследването на властите. По-нататък щеше да действа според обстоятелствата. Стефан Ладков търсеше много дни разрешението на този мъчен проблем. Най-после той повярва, че е намерил изход и без да се доверява на някого, пристъпи веднага към изпълнението на своя план. Бъдещето щеше да каже дали този план беше добре замислен. Във всеки случай, той трябваше да действа. Ето защо сутринта на 28 юли 1876 година съседите на лодкаря, никой от които не знаеше истинското му име, забелязаха, че вратата на малката къща, в която той живееше сам от много месеци, е заключена.
Глава пета
Карл Драгош
Щом сложи разписката в джоба си, господин Йегер започна да се настанява. Като се осведоми кое легло може да заеме, той изчезна в кабината, отнасяйки чантата си. Десет минути по-късно той излезе отново, преобразен от главата до петите. Облечен като същински рибар, Йегер сякаш беше станал копие на Илия Бруш. Г-н Йегер остана малко изненадан, когато видя, че по време на неговото кратко отсъствие домакинът беше напуснал лодката. Верен на своите задължения, той не си позволи никакви въпроси, когато последният се завърна след половин час. Но Илия Бруш сам счете за нужно да му каже, че бил отишъл до пощата, за да изпрати няколко писма до вестниците, в които им съобщава за пристигането си в Нойщат на другия ден и в Ратисбон на следващия. Двамата спътници обядваха един срещу друг, възседнали една от пейките. Нощта мина спокойно. Рано призори Илия Бруш развърза внимателно въжетата, за да не събуди своя пътник и потегли. Нощта прекараха в Дилинген, а на другия ден вечерта, след дълго и неспирно пътуване, хвърлиха котва в едно пусто място на няколко километра от Нойбург. Призори на 15 август лодката отново се понесе по средата на течението. Както бе съобщил Бруш, той трябваше да пристигне в Нойщат. И тъй като му бе неудобно да се представи там с празни ръце, реши да поналови малко риба, още повече че времето бе благоприятно за това. Седнал върху задната част на лодката, неговият пътник следеше с интерес приготовленията му, както подобава впрочем на един истински любител. Тая сутрин Илия Бруш имаше основание да бъде доволен. Освен двайсетината червеноперки, той улови още дванадесет шевени и няколко змиорки. Ако г-н Йегер беше действително страстен любител, за какъвто се препоръчваше, той не можеше да не се възхити от бързината и сръчността, с които рибарят успяваше да извади толкова риба, колкото му беше необходима. Риболовът приключи към единадесет часа. През риболовния сезон, когато водата заблести под горещите лъчи на обедното слънце, рибата вече не кълве. Впрочем, ловът беше вече достатъчно богат. Илия Бруш дори се боеше да хване повече риба, отколкото можеше да продаде, защото градчето Нойщат, където щеше да спре към пет часа, беше съвсем незначително. Той обаче се лъжеше. Двадесет и пет или тридесет души очакваха появяването му и го поздравиха с викове и ръкопляскания, когато лодката влезе в пристана. Само за двадесетина минути рибата беше продадена и тъй като на другия ден го очакваше дълго пътуване, той набързо се освободи от ентусиазираните си посрещачи и отиде да спи. Тъй като желаеше да пристигне рано в Ратисбон, който се намираше на около седемдесет километра от Нойщат, Бруш реши да тръгне в един часа след полунощ. Петнадесетте килограма риба, която той налови до обяд, бяха достатъчна награда за любопитните, които се бяха насъбрали на кея в Ратисбон. Явно беше, че общественият ентусиазъм растеше, защото се стигна до наддаване между любителите, което позволи на наградения рибар да получи още четиридесет и един флорина. Илия Бруш, който не очакваше подобен успех, започна да си мисли, че в края на краищата г-н Йегер печелеше от това… Той реши да предаде парите от рибата на законния им притежател. Но г-н Йегер беше напуснал неусетно лодката, като му съобщаваше с една бележка да не го чака за вечеря, защото щял да се върне късно през нощта. Илия Бруш не намери нищо неестествено в това, че г-н Йегер бе пожелал да се възползва от случая и да посети града. Но той щеше да бъде по-малко доволен и повече изненадан, ако знаеше с какво се занимава неговият пътник. Г-н Йегер, ул. „Лайпциг“ 45, Виена, беше написал послушно Бруш, под диктовката на новодошлия. Но последният щеше да бъде навярно много затруднен, ако рибарят беше поискал на свой ред от г-н Йегер по примера на полицая да се легитимира. Илия Бруш беше пренебрегнал тази предвидливост и последствията от това се оказаха ужасни за него. Никой не знаеше какво бе прочел немският стражар в паспорта, който му представи г-н Йегер, но ако той беше истинският притежател на паспорта, стражарят не можеше да прочете друго име освен това на Карл Драгош.