След като мисли дълго време върху този проект, Карл Драгош го намери най-после за превъзходен и реши да го реализира. Видяхме с какво майсторство той изигра първата сцена и ако се наложеше, тя щеше да бъде последвана и от други такива. Ако трябваше, Илия Бруш щеше да бъде откаран в участъка и дори затворен. Тогава Карл Драгош щеше да играе ролята на милостив посредник, докато ужасеният рибар не видеше в негово лице свой спасител.
Все пак детективът беше доволен, че не стана нужда да прибегне към насилие и да разиграва още комедията, първото действие на която бе завършило.
Сега той се беше настанил в лодката и лодкарят навярно би се противопоставил на заминаването му със същата енергия, с която се беше противопоставил при влизането му в нея. Оставаше само да използва положението си.
Докато рибарят ловеше риба или гребеше, Карл Драгош можеше спокойно да наблюдава реката, от която нищо необикновено не би могло да се изплъзне от неговото опитно око. По пътя той влизаше във връзка със своите хора, пръснати по крайбрежието.
Всичко беше добре обмислено и колкото повече Карел Драгош мислеше за това, толкова повече се възхищаваше от своята идея, която му осигуряваше тайно присъствие по цялото течение на Дунава, увеличавайки възможностите му за успех.
За нещастие, в своите разсъждения детективът не държеше сметка на случайностите. Той не допускаше, че редица факти ще насочат скоро издирванията му в непредвидена посока и ще дадат неочаквана широта на мисията му.
Глава шеста
Сините очи
След като излезе от лодката, Карл Драгош се отправи към града. Той добре познаваше Ратисбон и тръгна без колебание по тихите улици на многолюдния някога град, по които стърчаха тук-там високи средновековни кули.
Карл Драгош не беше излязъл да разгледа забележителностите на града, както мислеше Илия Бруш. Той не пътуваше като турист и не се интересуваше от архитектурните и исторически забележителности. Онова, което го интересуваше, беше пощата и той се отправи право към нея. Там го очакваха много писма, адресирани „до поискване“. След като прегледа писмата, той се готвеше вече да излезе, когато на вратата едва не се сблъска с един скромно облечен човек. Този човек и Драгош се познаваха, защото последният му даде знак да мълчи. Очевидно това значеше „не тук“, след което двамата се отправиха към близкия площад.
— Защо не ме чакаше на брега на реката? — попита Драгош, след като се увери, че никой не може да ги чуе.
— Страхувах се да не ви изпусна — отговори другият. — И понеже знаех, че ще дойдете в пощата…
— Нищо. Важното е, че дойдохте — прекъсна го Драгош. — Има ли нещо ново?
— Нищо.
— Дори някакъв дребен обир в областта?
— Абсолютно нищо.
— Откога имаш тези сведения?
— Няма и два часа, откакто получих телеграма от Централното бюро в Будапеща. Затишие по цялата линия.
Драгош се замисли за момент:
— Слушай, ще отидеш от мое име в префектурата и ще помолиш да те държат в течение и за най-малкото нещо…
— А нашите хора?
— Аз ще имам грижата. Ще ги видя по пътя. Среща във Виена от днес до осми. Ясно ли е, Улман?
— Значи Вие ще оставите без надзор горното течение на реката? — попита Улман.
— Местната полиция ще бъде достатъчна — отговори Драгош, — а ние ще се притечем на помощ и при най-малката тревога. Впрочем, досега нищо не се е случило в този район.
— Да не би да имате някакви сведения?
— По-скоро имам едно мнение.
— Какво е то, ако мога да запитам?
— Твърде интересно… Както и да е, аз предсказах, че нещо ще се случи между Виена и Ратисбон.
— Защо там, а не на друго място?
— Защото там е било извършено последното престъпление. Нали си спомняш онзи чифликчия, който го бяха „пекли“ и когото намерихме с изгорени крака?