— Толкова повече това ме кара да вярвам, че сега те ще действат другаде.
— Защо?
— Защото ще си мислят, че тази област, където е било извършено престъплението, ще се постави под специален надзор. Затова ще си опитат другаде щастието. Поне досега така са правили. Никога на едно и също място.
— Те са разсъждавали като магарета и ти им подражаваш — възрази Карл Драгош, — и аз разчитам тъкмо на тази тяхна глупост. Всички вестници ми приписват подобни съждения. Те пишат, че съм напуснал горното течение на Дунава, където според мене разбойниците нямало да рискуват и да се върнат там, и че съм бил заминал за Южна Унгария. Безполезно е да ти обяснявам, че точно тези тенденциозни съобщения в пресата са оказали голямо влияние на бандитите.
— В какъв смисъл?
— Че няма да отидат в Южна Унгария, за да се хвърлят в устата на вълка.
— Дунав е дълъг — забеляза Улман. — Той тече през Сърбия, Румъния, Турция…
— А войната?… Те няма какво да правят там… Впрочем, ще видим.
Драгош замълча за момент, после продължи.
— Аз още не зная какво точно ще предприема… Може би ще се спра във Виена, може да отида до Белград… Понеже трябва да поддържаме постоянна връзка, дръж ме непрекъснато в течение, като ми изпращаш известие в толкова екземпляри, колкото хора имаме на пост между Ратисбон и Виена.
— Добре, господине — отговори Улман. — А аз къде ще Ви видя?
— Нали ти казах? След осем дни във Виена — отговори Драгош и се замисли.
Улман се беше вече отдалечил, когато Карл Драгош го повика отново:
— Чувал ли си да се говори за някой си Илия Бруш?
— Рибарят, който се нае да слезе с лодка по Дунава, чак до Черно море?
— Точно той. Е, добре, ако ме видиш с него, престори се, че не ме познаваш. Разбрано, нали?
Те се разделиха. Улман изчезна към горния край на града, а Драгош се отправи към хотел „Златния кръст“, където смяташе да обядва. Десетина души вече обядваха, когато той влезе. Драгош започна да яде с голям апетит, без да обръща внимание на техния разговор. Той ги слушаше като човек, който е свикнал да се вслушва във всичко, което се говори около него. Така той не пропусна да чуе нещо, което един от гостите каза на съседа си:
— Значи нищо не се знае още за тази прословута банда?
— Нито за знаменития Бруш — отговори другият. — Очакваха го да мине през Ратисбон, а още никой не го е видял.
— Странно!…
— Освен ако… Бруш и шефът на бандата не са едно и също лице?
— Шегуваш ли се?
— Хе!… Кой знае?…
Карл Драгош трепна. За втори път тази хипотеза се налагаше на вниманието му. Той обаче сви рамене и продължи да обядва, давайки си вид, че не е чул нищо. Явно беше колко лошо беше информиран този бъбривец, щом още не знаеше за пристигането на Бруш в Ратисбон.
Като привърши обяда си, Карл Драгош се върна в пристанището. Вместо обаче да отиде веднага в лодката, той се спря върху стария каменен мост, който свързваше Ратисбон с предградието Щат-Ам-Хоф и погледът му започна да блуждае върху реката, по която се плъзгаха няколко кораба, бързащи да използват последната светлина на отиващия си ден. Той се беше унесъл в това наблюдение, когато някой сложи ръка на рамото му и каза с познат глас:
— Изглежда, г-н Йегер, че гледката Ви интересува?
Драгош се обърна и видя пред себе си Илия Бруш, който го гледаше усмихнат.
— Да — отговори той. — Не ми омръзва да гледам движението по реката.
— О, г-н Йегер — каза Бруш, — то ще стане още по-интересно за вас, когато достигнем долното течение на реката, където корабите са повече. Гледката ще бъде особено пленителна, когато стигнем до „желязната врата“. Били ли сте там?
— Не — отговори Драгош.
— Трябва да се види — заяви Бруш. — Ако на света няма по-хубава река от Дунава, по цялото му протежение няма по-прекрасно място от „желязната врата“!…
— Бях в лодката, когато ви видях на моста — добави той. — Дойдох при вас, за да ви напомня, че утре се налага да тръгнем много рано и следователно ще постъпим добре, ако отидем да си легнем веднага.
— Следвам Ви, г-н Бруш — съгласи се Драгош. Двамата тръгнаха към лодката.
— А как върви продажбата на нашата риба, г-н Бруш? Доволен ли сте?
— И още как? Г-н Йегер, от днешната продажба вие ще получите не по-малко от четиридесет флорина.
— Което прави шестдесет и седем флорина с получените по-рано. А ние сме още в Ратисбон!… Хе, г-н Бруш, сделката не ми се вижда толкова лоша!
— И аз започвам все повече да се убеждавам в това — призна рибарят.
Половин час по-късно двамата спяха спокойно един до друг и при изгрева на слънцето лодката вече беше на пет километра от Ратисбон.