— Разбрано.
— Да тръгнат на път още тази вечер, за да ги намеря утре сутринта по местата им.
— Ще бъдат — отговори Улман.
Драгош изложи още няколко пъти своя план за действие и когато се убеди, че Улман го е разбрал, той се сбогува с него и реши да се прибере в лодката. На другата страна на площада двамата наблюдатели не бяха мръднали от местата си. Когато той отново влезе в кафенето с Улман, те продължиха да го дебнат отвън, а после тръгнаха по петите му.
След като изминаха главната алея, те стигнаха пред дърветата по брега на Дунава. Нямаше съмнение, че Драгош се връщаше в лодката си.
— Безполезно е да отиваме по-нататък — каза по-младият. Ние сме наясно сега. Илия Бруш и Карл Драгош са едно и също лице. Имаме вече доказателство за това, а ако продължим да го следим, рискуваме да ни забележи.
— Какво ще правим тогава? — попита другарят му.
— После ще говорим за това — намислил съм нещо.
Когато Драгош се прибра в лодката, без да подозира, че бе следен през целия ден, намери Илия Бруш зает с приготвянето на вечерята.
— Как сте, господин Йегер, доволен ли сте от разходката? — попита Илия Бруш.
— Много съм доволен — отговори Карл Драгош. — А Вие, господин Бруш, не променихте ли решението си, не излязохте ли да поскитате малко из Виена?
— Не, господин Йегер — заяви Илия Бруш. — Не познавам никого тук и откакто излязохте, не съм стъпвал на брега.
Карл Драгош не му възрази. Той затаи в себе си мислите, които събуди в него явната лъжа на лодкаря. Те говориха за различни неща, докато дойде време за сън.
Глава осма
Портретът на една жена
Дали Илия Бруш нарочно излъга или само по някакъв каприз промени решението си? Както и да е, сведенията, които той даде пред вестника за своето пътуване, се оказаха съвсем неточни. След като потегли на 26 август преди разсъмване, той не се спря в Пресбург, както бе съобщил. След като греба упорито цели дванадесет часа, той задмина с петнадесет километра този град и след кратка почивка отново продължи със свръхчовешко усилие.
Илия Бруш не счете за нужно да уведоми Йегер защо се мъчи с такава трескава бързина да ускори пътуването си, но последният вече беше почнал да си задава този въпрос.
През това утро — на 26 август — Карл Драгош успя да забележи нещо, което, прибавено към другите му открития, дълбоко го развълнува. Беше към 10 часа сутринта. Погълнат в мислите си, Драгош гледаше машинално как Илия Бруш гребе усърдно, изправен върху задната част на лодката. Каскетът, с който почти не се разделяше, беше паднал в краката му и той се обливаше целия в пот, тъй като слънцето блестеше право в буйната му гъста черна коса.
Изведнъж Карл Драгош бе поразен от една странна особеност. Косите на Илия Бруш не бяха навсякъде съвсем черни. На няколко милиметра дължина към корена косите бяха руси. Естествено явление ли беше тази смесица от цветове? Може би. По-вероятно обаче изглеждаше, че то е резултат на боядисване, което не е било подновено напоследък.
Впрочем и да беше се появило някакво съмнение в Драгош, той скоро щеше да се убеди в това, защото още на другия ден косите на Илия Бруш загубиха своя двоен цвят. Сигурно рибарят беше забелязал своята небрежност и бе побързал да я поправи през нощта.
Тези сини очи, тъй старателно прикривани зад непроницаемите очила, тази лъжа при престоя им във Виена, тази необяснима бързина на тяхното пътуване, тези почернени руси коси, всичко това беше едно твърде съмнително указание, което налагаше определен извод. Всъщност, какво заключение можеше да се направи?
Една натрапчива хипотеза, много пъти възприемана и отхвърляна, се оформи в главата на Драгош, който не преставаше да мисли върху сложните за разрешение въпроси. Това беше хипотезата, която на два пъти му беше внушена от случая. Най-напред от шеговития сърбин Михаил Михайлович, а после от пътниците от хотела в Ратисбон. Нали те бяха подхвърлили полусериозно, полушеговито, че в лицето на наградения от „Дунавската лига“ рибар можеше да се крие шефът на разбойническата банда, която тероризираше населението от този район.
Защо не? Какво чудно имаше в това? Разбира се, забелязаните досега факти още нищо не доказваха, но те будеха съмнение.
Обзет от тези мисли, сутринта на 28 август, след като прекараха нощта в едно пусто място на няколко километра от Комарно, Карл Драгош отвори дума за нещо, което досега не беше споменавал.
— Добро утро, господин Бруш — каза той, излизайки от каютата, където бе подготвил плана си за нападение.
— Добро утро — отвърна рибарят, като гребеше с привичната си енергия.