— Добре ли спахте, господин Бруш?
— Отлично. А Вие, господин Йегер?
— Хм… Не много добре.
— Наистина ли! — учуди се Илия Бруш. — Защо не ме събудихте?
— Не съм болен, господин Бруш — отвърна господин Йегер. — Но не това е причината да ми се види дълга нощта. Трябва да Ви призная, че с нетърпение чаках да се разсъмне.
— Но защо?
— Трябва да Ви призная, че бях малко неспокоен.
— Неспокоен!… — повтори Илия Бруш, искрено учуден.
— Мога да Ви призная дори, че това не ми се случва за пръв път. Не се чувствам спокоен, когато решите да нощуваме далеч от някое населено място.
— Въпрос на навик, господин Йегер — отговори шеговито Илия Бруш. — Все пак трябваше да ми го кажете и аз щях да ви послушам, макар че по-малко опасно е нощуването на открито, отколкото в някой голям град, където гъмжи от крадци и убийци.
— Навярно сте прав, господин Бруш — потвърди господин Йегер, — но човек не може да бъде господар на нервите си. Освен това страховете ми не са съвсем неоснователни, защото ние минаваме през една много несигурна страна!
— Несигурна! — извика Илия Бруш. — Кой ви каза това, господин Йегер?… Аз, който съм живял тук, никога не съм чувал да се говори нещо лошо за нея.
На свой ред, господин Йегер се показа твърде изненадан.
— Сериозно ли говорите, господин Бруш? — извика той. — Изглежда, че вие сте единственият, който не знае нищо за това, което се говори от Бавария чак до Румъния.
— Но какво е то? — попита Илия Бруш.
— Дявол да го вземе! Че една разбойническа банда прави редовни обири и убийства по двата бряга на Дунава — от Пресбург чак до Черно море.
— За пръв път чувам за такова нещо — заяви искрено Илия Бруш.
— Невъзможно!… — учуди се на свой ред господин Йегер. — Само за това се говори от единия до другия край на реката.
— Сега разбирам страховете Ви — каза Илия Бруш. — Може би и аз щях да ги споделя, ако бях по-добре осведомен. За в бъдеще ще нощуваме колкото е възможно по-близко до някое населено място. Днес ще спрем да нощуваме в Гран.
— О, там ще бъдем спокойни — каза господин Йегер. — Гран е голям град.
— Толкова по-добре — продължи Илия Бруш, — защото смятам тази нощ да ви оставя сам.
— Ще отсъствате ли?
— Да, само за няколко часа. От Гран, където се надявам да пристигнем рано, ще прескоча до Салка, където живея. Смятам да се върна призори и да тръгнем веднага.
След около половин час Драгош отново подхвана разговора.
— Наистина е интересно, че нищо не сте чували за разбойниците, които върлуват от толкова време по Дунава. Само няколко дни след състезанието на „Дунавската лига“ в Зигмаринген беше образувана специална дунавска полиция под командата на един шеф, за който казват, че бил много способен. Казва се Карл Драгош, детектив от Будапеща.
— Дълъг е Дунав — забеляза Илия Бруш, — трудно може да се наблюдават хора, за които нищо не се знае.
— Лъжете се — възрази господин Йегер. — Полицията има сведения за тази разбойническа банда и за нейния водач.
— Що за тип е той? — попита Илия Бруш.
— По външен вид приличал на вас.
— Благодаря много — засмя се Бруш.
— Да — продължи господин Йегер. — Знае се, че е висок като вас, но липсват други сведения.
— Слава богу! — шеговито въздъхна Илия Бруш.
— Казват, че имал хубави сини очи и не носел очила като вас. Освен това, имал голяма руса брада.
— И този белег не е много сигурен… Има много руси мъже.
— Знае се и нещо друго — продължи Йегер, — казват, че той бил българин като вас, господин Бруш.
— Какво искате да кажете? — попита Илия Бруш с развълнуван глас.
— Съдейки по вашето произношение — извини се Карл Драгош с невинен вид, — аз помислих, че сте българин… Но може би съм се излъгал?
— Не, не сте се излъгали — призна Илия Бруш след кратко колебание.
— Значи шефът на бандата е ваш сънародник. Дори името му се носи от уста на уста.
— О, ако се знаеше името му!…
— Разбира се, но още не е добре установено.
— Моля Ви, кажете ми името на разбойника!
— Право или криво, хората от крайбрежието приписват злодеянията на някой си Ладков.
— Ладков!… — повтори Илия Бруш и, обзет от явно вълнение, престана да гребе.
— Ладков — потвърди Карл Драгош, като не изпускаше от поглед своя събеседник.
Но Илия Бруш бързо се овладя.
— Смешно — каза той, като започна отново да гребе.
— Кое е смешно? — настоя Карл Драгош. — Да не би да познавате този Ладков?
— Не, не го познавам! — отвърна рибарят. — Но това не е българско име — ето кое е смешното.
Карл Драгош не продължи повече разпита. Беше постигнал повече, отколкото бе нужно. Изненадата на рибаря, като чу сведенията за разбойника, вълнението му, когато узна за вероятния му произход, чувството, с което посрещна името — всичко това потвърди предишните подозрения, но все пак още не му даваше някакво сигурно доказателство. Както бе предвидил Илия Бруш, към два часа следобед лодката приближи Гран. На около петстотин метра от първите къщи, рибарят насочи лодката към левия бряг на реката и след като слезе, помоли господин Йегер сам да я откара до града.