— Към Сент Андре? — наблегна Карл Драгош. — Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен — потвърди ханджията.
— Те ли ти го казаха или ти ги видя?
— Аз ги видях.
— Хм!… — промълви Карл Драгош и прибави: — Добре! Върви сега да спиш и си дръж езика зад зъбите.
Кръчмарят не чака да му се повтори. Вратата на кръчмата се затвори отново. А Драгош с фенер в ръка започна внимателно да разглежда земята наоколо.
Отначало не забеляза нищо подозрително, но след като пресече пътя, той откри следи, които показваха, че колата беше тръгнала не към Гран, както беше казал кръчмарят, а направо към реката по северния път. Тъкмо по този път се отправи Карл Драгош със своите хора. Те бяха изминали около три километра в една пуста местност, когато от ляво на пътя се чу конско цвилене. Драгош даде знак на хората си да спрат. Той отиде до края на малката горичка, която едва се очертаваше в тъмнината.
— Кой е там? — извика високо.
Понеже не получи никакъв отговор, един от агентите запали факла, която бързо угасна, без да прониже тъмната завеса на нощта, станала още по-гъста от листата на дърветата.
— Напред! — извика Драгош, като се впусна в гъсталака начело на хората си.
— Нито крачка напред, защото ще стреляме! — извика някой в тъмното.
Тази заплаха не спря Драгош, още повече че под смътната светлина на друга факла, той можа да съзре в тъмнината каруцата и около нея купчина хора.
— Напред! — извика той отново на хората си.
Подчинявайки се на тази заповед, полицейският отряд продължи своя несигурен вървеж през тъмната гора. Внезапно факлата беше изтръгната от ръцете на полицая, който я държеше. Настъпи пълен мрак.
— Некадърник!… — изруга Драгош. — Светлина, Франц! Светлина!…
Гневът му беше двойно по-голям, защото при последния пламък на факлата му се стори, че една кола се движи между дърветата. За нещастие, той не можеше да я преследва, защото пред полицията се изправи една стена от хора. Пред всеки агент стояха двама или трима противника. Драгош разбра, макар и малко късно, че не разполага с достатъчно хора, за да си осигури победата. Дотогава никой от двете страни не беше стрелял.
— Пенко! — извика в този момент някой в тъмното.
— Тук съм — отговори друг глас.
— Колата?
— Замина.
— Тогава, да свършваме!
Драгош нямаше никога да забрави тези гласове. След този кратък разговор револверите започнаха да стрелят. Няколко полицаи бяха ранени. Като разбра, че ще бъде лудост да продължи преследването, Карл Драгош даде заповед за отстъпление.
Бандитите не посмяха да ги преследват и нарушеното за миг спокойствие на нощта беше отново възстановено.
След като се погрижиха за ранените, Драгош и Улман, придружени от други трима души, се спуснаха през полето към Дунава, завивайки малко по посока към Гран.
След като преминаха отново реката в обратна посока, те тръгнаха отново по левия бряг.
Детективът се надяваше да отмъсти за своята несполука. Нямаше никакво съмнение, че Илия Бруш и прословутият разбойник бяха едно и също лице. По всяка вероятност, след като скриеше някъде плячката си, той щеше да се завърне в лодката и да заеме пак фалшивия си образ. Вярвайки, че никой не подозира това, той щеше да чака там своя пътник, но няколко полицаи щяха лесно да се справят с него. Но този план не можа да бъде осъществен. Драгош и Улман напразно търсиха лодката по брега. Тя беше изчезнала заедно с Илия Бруш. И този път Драгош беше изигран!
— Улман — каза той, — аз съм вече безсилен. Невъзможно ми е да направя дори една крачка. Ще легна на тревата, за да си почина. Един от нашите хора трябва веднага да вземе лодката и да отплава за Гран. Там ще предаде две телеграми. Запали фенера. Аз ще диктувам — и той започна да диктува: „Тази нощ е извършено престъпление в околностите на Гран. Плячката е натоварена на кораб. Да се направят най-щателни претърсвания.“
— Това е първата. Сега пиши втората: „Заповед — да бъде арестуван именуемият Ладков, носещ фалшивото име Илия Бруш и претендиращ за победител при последното състезание на «Дунавската лига» в Зигмаринген.“
— Това да се разпространи веднага във всички крайбрежни общини — заповяда Карл Драгош и се изтегна изтощен на земята.
Глава десета
Затворникът
Карл Драгош правилно схвана, че Илия Бруш и Стефан Ладков бяха едно и също лице. Той обаче се лъжеше, когато приписваше на своя спътник кражбите и убийствата, които ставаха в района на Дунава, последното от което бе ограбването на вилата на граф Хагенау. Стефан Ладков впрочем не се съмняваше, че наричаха с името му един голям престъпник, но не можеше да разбере как бе станало това объркване. Но какво го засягаше един разбойник, с който нямаше нищо общо, освен името? Той беше съвсем невинен и като такъв нямаше от какво да се бои.