И така Стефан Ладков — от сега нататък ще го наричаме с истинското му име — отиде спокойно в Салка, както видяхме това по-рано. След заминаването си от Русчук, той се установи в това градче под името Илия Бруш. Като не получи дълго време писмо от своята любима Неша, той търсеше напразно начин да се завърне в България, когато узна от вестниците случайно за рибарското състезание в Зигмаринген. Еднакво изкусен и като рибар, и като лодкар, той реши да участва в конкурса с надеждата, че ако спечели, той би могъл да осъществи своя план за завръщане в България.
За постигането на последната му цел никой не трябваше да заподозре в лицето на рибаря Илия Бруш лодкаря Стефан Ладков. Това условие не беше много трудно да се спази, след като той спечели първата награда на „Дунавската лига“. Оставаше да обръсне брадата си, да боядиса черна косата си и да си сложи черни очила, за да добие съвсем друг вид. След като направи това в навечерието на заминаването си, той се спусна спокойно по Дунава, сигурен, че никой няма да го разпознае. Отначало всичко вървеше добре. Но в Улм се появи първото затруднение, което му подсказа, че неговата известност не го предпазваше напълно от полицията. Тогава той се видя принуден да вземе на лодката си пътник с редовни документи, на когото полицията гледаше с уважение. Разбира се, когато пристигнат в Русчук, неговото присъствие като чужденец щеше да бъде неудобно, но тогава те щяха да се разберат.
Втората неприятност за Стефан Ладков беше, когато научи, че бяха съименници с един голям бандит, който на всичко отгоре беше негов съотечественик.
В Салка Ладков пристигна след залез-слънце и замина рано призори, без никой да го забележи. От Неша все още нямаше никакво писмо. Нейното мълчание го отчайваше.
Мисълта, че тя би могла да стане жертва на някакво нещастие, удвояваше силата на мускулите му. Пак тя ускоряваше крачките му, когато бързаше да се върне в лодката, носейки храна и ракия за господин Йегер.
Но колко голяма беше неговата изненада, когато не намери пътника, когото беше оставил в такова лошо състояние. Каква причина би могла да застави господин Йегер да напусне лодката при това положение? Каква работа можеше да има той, виенският гражданин, в това пусто място? Каквато и да беше обаче причината, отсъствието на господин Йегер забавяше още повече тяхното пътуване.
Голямо беше изкушението да наруши дадената дума и да продължи сам пътуването, чиято цел го привличаше, тъй както магнитът привлича желязото. Но лодкарят реши да чака.
За да не губи напразно времето си, той реши да подреди сандъците, които бе оставил разбъркани след излизането си. Когато погледът му падна върху портфейла, той го разтвори и извади портрета на Неша — същият, върху който полицаят беше спрял сутринта вниманието си. Но лодкарят го гледаше със съвсем друго чувство. Дълго време Ладков съзерцава пленителния образ. Неша!… Това бе наистина тя!… С нейните пленителни черти, лъчезарни очи и полуразтворени устни, които сякаш щяха да проговорят!… С въздишка Ладков постави скъпия образ в портфейла, затвори добре сандъка и излезе от каютата.
Той седна върху една от пейките и мислите му отлетяха далеч към Русчук. Той видя жена си, къщата… Сърцето му се свиваше от мъка… Но не, той не съжаляваше за нищо. Готов беше да жертва своето лично щастие за отечеството… Измъчваха го обаче други мисли.
След жестокото потъпкване на въстанието, колко години още трябваше България да пъшка под ярема на своите поробители. Дали той самият щеше да успее да премине границата, и ако успееше, щеше ли да намери тази, която обожаваше? Дали турците не я бяха взели за заложница? И ако това беше така, какво бяха направили с Неша?
Уви! Тази интимна драма изчезваше в бездната от конвулсии, които разтърсваха цяла България. Колко нищожно изглеждаше това нещастие на две човешки същества в сравнение с огромното бедствие на цял един народ?…
Напълно погълнат от тези мисли, Ладков не забеляза тримата души, които се приближаваха предпазливо към него, прикривайки се между храсталаците по брега. Те се спряха изведнъж и започнаха тихо да разговарят помежду си.
— Това е той! — прошепна Пенко на другарите си.
— Драгош? — прекъсна го Сакман.
— Да, той е.
— Но ти не виждаш лицето му, нали е гърбом към нас? — забеляза Зерланг.
— Това няма голямо значение — отговори Пенко. — Не го познавам добре, тъй като във Виена едва успях да зърна лицето му.