— Но в такъв случай!…
— Но познавам добре лодката — прекъсна го Пенко, — защото имах възможност да я видя добре.
— Тогава да действаме! — каза един от тримата.
— Да вървим! — съгласи се Пенко, като разтвори пакета, който държеше под мишницата си.
Лодкарят продължаваше да стои неподвижен, с гръб към тях. Той не ги чу, когато стигнаха до него. Стъпките им заглъхваха в гъстата трева. Изведнъж някаква гъста мрежа го забули. Ладков скочи веднага, като напразно се опита да се освободи, но един силен удар го повали зашеметен на дъното на лодката.
Когато Стефан Ладков дойде на себе си, вече не беше обгърнат с мрежата. Около тялото му бе засукано здраво въже и той не можеше да направи и най-малкото движение; устата му бе запушена с кърпа, а на очите му бяха поставили непроницаема превръзка.
Ладков беше напълно слисан от това, което се беше случило с него. Той не можеше да разбере защо беше нападнат и вързан като животно! Какво искаха от него? Да го убият ли? Но защо не го убиха веднага? Имаше ли основание да се безпокои, щом живееше още?
Вероятно неговите нападатели са искали само да го пленят.
Трудно беше да се отговори на тези въпроси. Крадци? Какво можеше да ги привлече в бедната му лодка. Отмъщение? Още по-невъзможно — той нямаше неприятели. Единствените му неприятели — турците, дори не подозираха, че под името на рибаря се крие български революционер. А и да знаеха това, трудно биха се решили да извършат този акт на насилие, далеч от границата, в сърцето на Австро-Унгарската империя. И за какво им трябваше неговото пленничество? Ако бяха те, щяха да го убият веднага!
След като се убеди, че за момента не може да разреши тази загадка, Стефан Ладков реши зорко да следи всичко, което щеше да последва, търсейки начин да възвърне свободата си. Първото нещо, което усети бе, че лежеше на дъното на една лодка, навярно неговата лодка. В каква посока се движеха? Похитителите му не си говореха. Това безмълвно плаване продължи час и половина, когато под топлите слънчеви лъчи, които докоснаха лицето му, той усети, че завиват на юг. Лодкарят не се изненада. Познавайки добре и най-малките завои на реката, той разбра, че следваха завоя, който тя прави при планината Пилис. Скоро щяха да завият на изток, после на север до крайната точка, където Дунав започва да слиза направо към Балканския полуостров.
Тези предвиждания се оправдаха само отчасти. Когато достигнаха до средата на залива, шумът на греблата престана изведнъж. И докато лодката плуваше, влачена само от течението, един груб глас извика:
— Вземи куката!
Последва скърцане като при сблъсък с нещо твърдо. После Ладков беше вдигнат и подхвърлен от ръка на ръка.
Очевидно те бяха спрели пред някакъв кораб, на който той беше прехвърлен. Напразно напрягаше слух, за да улови някоя дума. Люшкан и влачен по всички възможни посоки, Ладков не можеше да схване нищо. След като го вдигаха и спускаха по някаква тясна стълба, която му издра хълбоците, те го прекараха през тесен отвор, след което развързаха въжето и превръзките и го захвърлиха като пакет в тъмнината. Над него се чу глух шум от спускане на капак.
Трябваше да мине доста време, докато Ладков дойде на себе си. Положението му обаче не се беше подобрило с премахването на превръзките на очите и устата му. Около него царуваше само мрак и ако се опиташе да вика, никой нямаше да го чуе. Тъмнината, която го обгръщаше, беше непроницаема. Мрак, който може да царува само в гроба!
Колко часове протекоха така? Ладков мислеше, че е полунощ, когато до него достигна някакъв смътен шум отгоре. Шумът се приближи. Точно над главата му влачеха някакви тежки предмети.
Шумът наближаваше още повече. Сега говореха встрани от него, сигурно зад някоя от стените на неговия затвор, но трудно можеше да се улови смисълът на казаното. Скоро шумът утихна и около нещастния лодкар настъпи отново гробно мълчание.
Изтощен от преживяното, Стефан Ладков заспа.
Глава единадесета
Във властта на неприятеля
След като Карл Драгош отстъпи с хората си, победителите останаха на полесражението, готови да отблъснат всяко ново нападение, докато каруцата се отдалечи на достатъчно разстояние. Когато се убедиха, че полицията се е оттеглила, главатарят даде заповед да потеглят. Те скоро достигнаха реката, отстояща на не по-малко от петстотин метра. Там ги чакаше каруцата, срещу която се очертаваше тъмният силует на кораб. След като съдържанието на каруцата беше пренесено на кораба, бандитите се пръснаха в нощта. Само осем души от тях заминаха с кораба, а другите, които бяха местни хора, след като получиха възнаграждението си, се прибраха по родните си места.