Всъщност дунавската банда се състоеше само от тези осем души, другите бяха случайни съучастници. Със своя кораб бандитите сновяха по Дунава, а оттам минаваха по черноморското крайбрежие, където разпродаваха заграбеното.
Когато корабът потегли с плячката, Пенко все още не беше успял да осведоми своя шеф за щастливото изпълнение на възложената му задача. Членовете на бандата се заловиха най-напред с укриването на плячката. За целта в кораба имаше специално направено скривалище, което погълна и ограбеното от вилата на граф Хагенау.
Скривалището беше така добре маскирано, че полицията трудно би могла да го намери. Впрочем главатарят на бандата беше организирал всичко много добре, за да предотврати всяко случайно подозрение.
Що се отнасяше до книжата на кораба, бандитите бяха взели всички предпазни мерки. Според обстоятелствата, корабът принадлежеше ту на господин Константинеско от Галац, ту на господин Вензел Маер от Виена. В действителност собственик на кораба беше Иван Стригов.
Читателят навярно си спомня, че това име принадлежеше на едно твърде непочтено лице от Русчук. След като напразно се опита да осуети женитбата на Стефан Ладков с Неша Григорова, Стригов изчезна от града. След това за него започнаха да се пръскат лоши слухове, обвиняваха го в много престъпления. Тези слухове излязоха напълно прави. Заедно с други седем нещастници Стригов образува банда, която всяваше ужас по двата бряга на Дунава.
За да осигури своята безопасност, Иван Стригов се скри под чуждо име, което употребяваше умишлено навсякъде. Това име беше Стефан Ладков.
Името на Стефан Ладков не беше избрано случайно. То му даваше редица предимства. Първо, името на Ладков не беше измислено. Той съществуваше, освен ако не беше пронизан от куршума при заминаването си от Русчук. Въпреки хвалбите, че е премахнал своя неприятел, Стригов всъщност нищо не знаеше. Ако Ладков беше мъртъв, полицията не би разбрала нищо от обвиненията срещу него. Ако беше жив, тя щеше да открие един човек с установена честност, от който не би могла нищо да научи. Без съмнение тогава щяха да търсят тези, които имаха нещастието да бъдат негови съмишленици. Но дотогава колко ли вода щеше да изтече под мостовете на Дунава!
Ако ли пък случайно станеше нещо, което да злепостави честта на Ладков, толкова по-добре. Освен удоволствието, което изпитва всеки разбойник, когато друг страда вместо него, той щеше да се радва и на това, че е отмъстил на своя смъртен враг.
Докато корабът се насочваше към средата на реката, Стригов слушаше как е било извършено сутрешното нападение.
— Драгош беше съвсем сам — каза Пенко. — Пипнахме го с първото хвърляне на мрежата, като щука!
— Видя ли ви?
— Не вярвам, беше замислен.
— Не се ли съпротивлява?
— Опита се, мерзавеца, но аз така го цапардосах, че насмалко щях да го убия.
— А сега?
— В трюма е. В долната част, разбира се.
— Знае ли къде се намира?
— Би трябвало да е много хитър, за да разбере това — заяви със смях Пенко. — Извадихме кърпата от устата му и развързахме очите му едва когато вече беше в кафеза. Там ако иска, може да си пее романси и да се възхищава на пейзажа.
Стригов се усмихна, без да отговори. Пенко подзе:
— Изпълних това, което ми заповяда, но докъде ще ни доведе всичко това?
— Ще дезорганизираме полицията, която вече е без началника си.
Пенко сви рамене.
— Ще назначат друг — каза той.
— Възможно е, но той едва ли ще струва толкова, колкото този, когото държим. Във всеки случай, ще можем да преговаряме. Ако стане нужда, ще го разменим срещу паспортите, от които толкова се нуждаем. Важното е да го запазим жив.
— Той е жив — каза Пенко.
— Дадохте ли му ядене?
— Дявол да го вземе! — каза Пенко, като се почеса по главата. — Съвсем забравих за това. Но дванадесет часа пости няма да му навредят. Ще му занеса храна, когато тръгнем… Но защо не му я занесеш ти, така ще се увериш, че е той?
— Не — каза Стригов. — Предпочитам той да не ме вижда. Аз го познавам, но той не ме познава. Това е изгодно за мен. Засега обаче нека остане в трюма. Но не задълго, защото може да се задуши. Утре сутринта, след като минем Будапеща и аз напусна кораба, ще го преместите в една от кабините.
— Значи, ти имаш намерение да отсъстваш? — попита Пенко.
— Да — отговори Стригов. Ще напускам от време на време кораба, за да събирам сведения по брега. Ще видя какво се говори за нас и за изчезването на Драгош.
— Да не те пипнат! — забеляза Пенко.
— Няма опасност. Никой не ме познава, а дунавската полиция сигурно е съвсем объркана. Освен това смятам да се преобразя.