— А как?
— Като заменя Илия Бруш, прочутия рибар, награден от „Дунавската лига“.
— Каква идея!
— Превъзходна! Имам лодката на Илия Бруш. Ще вляза в кожата му по примера на Карл Драгош.
— А ако се наложи да им продадеш риба?
— Ще купя и ако трябва ще я продам.
— Имаш отговор за всичко.
— Разбира се.
Корабът беше започнал да следва течението на реката, което улесняваше бързината му. Колкото повече слизаха надолу по реката, толкова повече движението се увеличаваше, сигурен белег, че наближаваха някой голям град. Между островчетата, потънали в китна зеленина, се виждаха лодки, пълни с туристи. Скоро хоризонтът бе затъмнен от дима на фабрични комини, които известяваха предградията на Будапеща.
В този момент на борда на кораба стана нещо особено. По знак на Стригов, Пенко влезе в една от каютите заедно с един бандит. След малко те изведоха оттам стройна жена, лицето на която беше забулено с кърпа. С вързани отзад ръце, тя вървеше гордо между двамата пазачи, без да окаже и най-малка съпротива. Покорно слезе по стълбата в трюма, после в едно отделение на скривалището, чийто капак се затвори над нея. След това Пенко и останалите се заловиха за работа, като че ли нищо не се беше случило.
Към три часа следобед корабът навлезе между двата кея на Унгарската столица. Вдясно беше Буда — старинен турски град. Вляво — Пеща, модерният град. По двата бряга на реката, особено по десния, се редуваха къщи с арки и тераси, над които се издигаха църковни камбанарии, позлатени от слънчевите лъчи.
Екипажът на кораба не обръщаше внимание на тази красива гледка. Тяхното внимание бе съсредоточено върху лодките и корабите, които кръстосваха реката. Това позволи на Стригов да забележи навреме една лодка, карана от четирима души, която се отправяше право към кораба. Като разбра, че това е лодка на крайбрежната полиция, Стригов смигна на Пенко, който без повече обяснения се плъзна по стълбата към скривалището.
Стригов не се излъга. След няколко минути лодката се доближи до кораба. Двама от мъжете се качиха на мостика.
— Кой е капитана? — попита единият.
— Аз — отговори Стригов, излизайки напред.
— Името Ви?
— Иван Стригов, българин.
— Откъде идвате и закъде отивате?
— От Виена за Галац.
— На кого е кораба?
— На господин Константинеско от Галац.
— Какво пренасяте?
— Нищо, връщаме се празни.
— Вашите документи?
— Ето ги — каза Стригов, подавайки исканите документи.
— Добре — каза полицаят, след като прегледа внимателно книжата. — Да хвърлим поглед във вашия трюм.
— Заповядайте — каза любезно Стригов. — Ще си позволя да отбележа, че това вече е четвъртото посещение, което ни се прави от Виена насам. Все пак не е много приятно.
Полицаят отхвърли с жест отговорността от себе си и слезе надолу по стълбата. След като направи няколко крачки из трюма, той отново се изкачи нагоре. Нищо не показваше, че под краката му в трюма лежаха две човешки същества.
Без да задават повече въпроси, полицаите се върнаха в лодката, а корабът бавно продължи пътя си по течението.
На другия ден Стригов на няколко пъти напуска кораба с лодката, за която мислеше, че е на Карл Драгош. Той не само че не се криеше, но спираше пред селата, казваше, че е награденият от „Дунавската лига“ рибар и разговаряше с жителите, като ги насочваше ловко към въпросите, които го интересуваха.
Той не можа да научи много неща, защото името на Илия Бруш беше непознато в този район. Колкото за Карл Драгош, той още по-малко беше известен.
Както бе уговорено, през едно от отсъствията на Стригов, Стефан Ладков беше изведен навън и затворен в една малка кабина.
Времето от първи до шести септември, корабът пътува спокойно, изминавайки по шестдесет километра в денонощие, въпреки престоите, които правеше.
На кораба Стригов влизаше в кабината, където бе затворена пленничката. Понякога той оставаше там само няколко минути, понякога стоеше по-дълго и тогава често се чуваше възбуден разговор, в който се долавяше женски глас, отговарящ спокойно на един разярен мъж.
След кратко разузнаване по брега Стригов остави лодката да се носи по течението и се отдаде на радостни мисли. Събитията се развиваха благоприятно за него и шайката му. От друга страна, полицията изглеждаше твърде слаба в тия места, през които минаваха.
Съществуваха всички изгледи корабът да стигне благополучно до Черно море, където товарът щеше да бъде прехвърлен както винаги на борда на уговорения параход.
Кой знае? Може това да е последното му пътуване? Може би той ще се оттегли някъде, където ще прекара дните си в охолство и щастие, мислеше си той, спомняйки си за пленницата, която държеше на кораба. При последната му мисъл, погледът му падна върху сандъка, чиито капаци служеха за легло на Стефан Ладков. Той веднага реши да прегледа съдържанието му.