Там той намери само бельо и дрехи. Като видя, че в съдържанието на сандъка няма нищо интересно, той беше готов да прекрати тършуването, когато откри в един ъгъл нещо интересно: добре натъпкан портфейл, който съдържаше някакви книжа. Стригов го отвори и намери квитанции и пликове от писма с името на Илия Бруш. Изведнъж той спря изненадан поглед върху портрета, който бе събудил по-рано подозрението на Карл Драгош.
Отначало Стригов нищо не разбра. Че вътре имаше само писма на името на Илия Бруш и нито едно на името на полицая, това все още можеше да се разбере. Но какво търсеше вътре портретът на жената, от която той не можеше да се откаже въпреки толкова неуспешни опити? И това име Ладков, с което той прикриваше досега престъпленията си? Кой беше истинският притежател на лодката, за да може да притежава един толкова скъп документ? На кого от тримата — Карл Драгош, Илия Бруш и Стефан Ладков принадлежеше тя и кого от тримата държеше като пленник на кораба?
Нетърпелив да узнае истината, Стригов задържа портрета, грабна веслото и ускори хода на лодката.
Черният силует на кораба изплува скоро пред него. Той завърза бързо лодката, скочи на мостика и се отправи към кабината, разположена срещу тази, която често посещаваше. Той вкара ключа в бравата и…
Когато Стефан Ладков се събуди от трескавия сън, в който беше изпаднал, почувства силен глад, тъй като не се беше хранил повече от двадесет и четири часа. Отчаян, той се опита да скъса въжетата, с които бе овързан. Но те бяха здраво завързани и той напразно напрягаше всичките си мускули. При едно от конвулсивните си движения, лицето му се сблъска с нещо поставено на пода. Това беше хляб и парче сланина, оставени за него вероятно през време на съня му. След много безплодни опити той най-сетне успя да освободи една от ръцете си и да задоволи глада, който го измъчваше.
Изминаха четиридесет и осем часа, когато капакът отново се отвори. Спусна се стълба и по нея в скривалището слязоха двама души. Те превързаха очите му, запушиха с кърпа устата му и както по-рано започнаха да го подхвърлят от ръце на ръце нагоре като пакет.
По търканията той разбра, че го прекарват отново през тесния отвор. След като го носиха известно време, те го хвърлиха грубо върху пода, снеха кърпата и превръзката му и той едва успя да отвори очи, когато пред него вратата шумно се затвори. Пак беше затворен, но на по-добро място. През едно малко прозорче влизаше светлина, която върна смелостта му и той намери положението си за не толкова отчайващо. Свободата беше зад този прозорец. Той трябваше да я извоюва. Погледът му спря на едно плоско желязо, приковано върху една от стените. То нямаше заострени ръбове, които биха могли лесно да прережат въжетата, но все пак нищо не му пречеше да опита. След като успя с огромни усилия да се доближи до желязото, Стефан Ладков започна да търка на него въжето, с което беше завързан. Работата вървеше бавно и той я прекъсваше всеки пет минути, за да си почива. Храната му се носеше два пъти на ден в точно определено време, а след това никой не влизаше при него. Нищо не би смущавало мълчанието наоколо, ако от време на време не чуваше да се отваря една врата срещу неговата. Почти винаги до ушите му достигаха два гласа — глас на мъж и глас на жена. Тогава Стефан Ладков прекъсваше работата си и напрягаше слух, за да различи по-добре тия гласове, които събуждаха в него смътни чувства. Бяха изминали пет дни, откакто се мъчеше да пререже въжетата. Вечерта на шести септември въжето, което свързваше ръцете му, се скъса изведнъж! Лодкарят едва успя да задуши радостния вик, който се изтръгна от гърдите му. Някой отвори вратата. Беше същият човек, който му носеше всеки ден храна. Щом остана сам, Ладков се опита да раздвижи ръцете и краката си, останали неподвижни цяла седмица. Краката му бяха като парализирани и едва след големи усилия направи няколко мъчителни крачки.
Той беше свободен или по-право — беше направил първата крачка към свободата. Сега му оставаше да се измъкне през прозореца, през който се виждаше водата на Дунава и смътно очертаният бряг.
Една непреодолима физическа пречка го спря още при първия опит. Твърде широк за някой юноша, прозорецът се оказа прекалено тесен за мъж с телосложението на Ладков. След няколко напразни опити да се промъкне през него, Ладков се отпусна на пода задъхан и отчаян.