Нима беше осъден да не излезе никога. Той дълго наблюдава прозореца, после изведнъж свали дрехите си и се вмъкна отново в неговия отвор, решен да го премине на всяка цена.
Костите му изпращяха, потече кръв, но той успя да промъкне едното си рамо, после едната си ръка, докато левият му крак опря в долния праг на прозореца. Помъчи се да прокара и дясното си рамо, но не можа. Изглеждаше, че всяко допълнително напъване щеше да бъде безполезно!
Една част от тялото му беше увиснала навън, а другата оставаше в затвора. Рамката на прозореца го притискаше толкова силно, че положението му ставаше нетърпимо. Дали не можеше да изкърти някоя от дъските, за да увеличи отвора? Но за тази цел трябваше да се върне отново в кабината. Но как? Ни напред, ни назад! Нямаше изход от това ужасно положение.
Тъкмо поемаше дъх от напразните усилия да се измъкне, когато някакъв особен шум го накара да настръхне. Заплашваше го нова опасност. Нещо, което не беше се случвало по това време, откакто го бяха пренесли в кабината. Някой се беше спрял пред вратата, търсеше с ключ дупката на бравата и…
Обзет от отчаяние, лодкарят сви в едно нечовешко усилие всичките си мускули…
Глава дванадесета
В името на закона
След като отвори вратата, Стригов се спря нерешително на прага. Дълбок мрак изпълваше каютата. Той успя да различи само смътния отвор на прозореца. Някъде, в един от ъглите лежеше пленникът, невидим за него.
— Пенко! — извика Стригов нетърпеливо. — Донеси ми лампата!
Пенко донесе фенер и освети кабината. След като я обгърнаха с поглед, двамата се спогледаха смутени. Каютата беше празна. На пода лежаха разхвърляни дрехи и парчета от скъсаните въжета. От затворника нямаше никаква следа.
— Как ще ми обясниш?… — започна Стригов.
Преди да отговори, Пенко отиде до прозореца и постави пръста си върху една от подпорите.
— Изхвръкнал е — каза той, показвайки окървавения си пръст.
— Изхвръкнал — повтори Стригов, като изпсува…
— Но неотдавна — продължи Пенко. — Кръвта е още топла, впрочем аз преди два часа му донесох храна.
— И ти нищо ли не забеляза?
— Абсолютно нищо. Оставих го да лежи като пакет.
— Говедо! — извика Стригов, като грабна фенера от ръцете му и освети навсякъде кабината. — Трябваше да идваш по-често и да си отваряш добре очите… Виж, това парче желязо е излъскано от търкане. С него е прерязал въжетата.
— Не съм говедо! — отговори гневно Пенко. — След като толкова искаше да държиш Драгош затворен, защо не го пази сам?
— Щях да го пазя по-добре — отвърна Стригов. — Но преди всичко, сигурен ли си, че Драгош беше в ръцете ни?
— Кой искаш да е?
— Знам ли?… Длъжен съм да се съмнявам във всичко, след като виждам как се справи със задачата, която ти поставих. Позна ли го, когато го отвлякохте?
— Не мога да кажа, че го познах — призна Пенко, — защото бе с гръб към мен. Но познах добре лодката. Тя бе същата, която ми показа във Виена.
— Лодката!… Лодката!… Кажи ми по-добре как изглеждаше твоя затворник? Висок ли беше?
— Една глава по-висок от тебе — каза Пенко с пълна увереност.
— Не е бил Драгош!… — прошепна Стригов, като знаеше, че детективът е по-нисък.
Той се замисли за момент, после попита:
— Затворникът приличаше ли на някой твой познат? Например на Ладков?
— Що за идея? — извика Пенко. — От къде на къде искаш Драгош да прилича на Ладков?
— А ако нашият затворник не е бил Драгош?
— Още по-малко можеше да бъде Ладков, за когото не бих се излъгал никога. Първо на първо този нямаше брада.
— Брадата се бръсне — забеляза Стригов.
— Но пленникът носеше очила!
Стригов повдигна рамене.
— С каква коса беше? Руса или черна?
— С черна — отговори твърдо Пенко.
— Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен.
— Не е бил Ладков! — повтори Стригов. — Тогава трябва да е бил Илия Бруш.
— Кой Илия Бруш?
— Рибарят.
— Но щом нашият пленник не е бил нито Драгош, нито Ладков, тогава на добър му час!
Стригов се приближи, без да отговори, до прозореца. След като проследи следите на кръвта, той се наведе навън и напразно се опита да пробие гъстия мрак.
— Преди колко време е избягал? — попита той.
— Не повече от два часа — отговори Пенко.
— Ако е избягал преди два часа, трябва да е далече! — извика Стригов, едва сдържайки гнева си.
След минута размисъл, той прибави:
— Засега нищо не можем да направим. Нощта е много мрачна и птичката е далеч. Трябва по-скоро да стигнем оттатък Белград.
Иван Стригов сгреши много, като не се впусна веднага по следите на беглеца, защото Ладков не беше много далеч.