Выбрать главу

Тези последователни неуспехи караха Драгош да се отчае напълно. Нямаше ли бандитът да се изплъзне от ръцете му. Все пак, две неща бяха сигурни. Първо, мнимият победител на състезанието в Зигмаринген продължаваше да слиза надолу по реката. Второ, изглеждаше, че той избягва градовете, където се боеше от полицията.

Поради това Карл Драгош заповяда да се удвои надзорът във всички градове, разположени след Будапеща, а той самият установи своя главен щаб в Землин. Драгош образува цяла флота от лодки и корабчета, които кръстосваха денонощно реката. На седми септември сутринта, когато Драгош се готвеше да излиза, притича един запъхтян агент. Най-после човекът, когото преследваха досега тъй безуспешно, беше арестуван на пристанището!

Карл Драгош побърза да отиде в полицията. Полицаят беше казал истината. Неуловимият Ладков беше задържан.

Новината за залавянето му се разпространи със светкавична бързина и възбуди целия град. Навсякъде се говореше само за това, а на пристанището през целия ден се трупаха любопитни пред лодката на разбойника.

Навалицата не можеше да не бъде забелязана от един кораб, който към три часа следобед мина по реката. Корабът беше на Иван Стригов.

— Какво става в Землин? — попита той Пенко, когато забеляза навалицата на кея. — Да няма въстание?

Той вдигна бинокъла си, но веднага го сне.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Та това е лодката на нашия човек!

— Сигурен ли си? — попита Пенко, като взе бинокъла от ръцете му.

— Трябва да разбера всичко — заяви Стригов, силно развълнуван. — Ще сляза на брега…

— За да те пипнат ли! Опасно е… Ако лодката е на Драгош, това значи, че той е в Землин. Искаш сам да се хвърлиш в устата на вълка!

— Прав си — потвърди Стригов. — Но ние ще вземем предпазни мерки.

След четвърт час той се върна, майсторски преобразен. Беше си отрязал брадата, носеше фалшиви бакенбарди, а на главата си бе сложил перука.

— Е, сега какво ще кажеш? — попита той самодоволно.

— Чудесно! — възхити се Пенко.

— Слушай — подзе Стригов. — Докато съм в Землин, вие ще продължите пътуването си. На две-три мили след Белград ще хвърлите котва и ще ме чакате там.

— А как ще ни настигнеш?

— Ти не се безпокой за това. Кажи на Обул да спусне лодката.

През това време корабът беше оставил Землин далече зад себе си. След като слезе на брега, Стригов с бързи крачки пое към града. Щом достигна до първите къщи, той намали бързината си и смесвайки се с тълпата, жадно се вслуша в разговорите около себе си.

От тях научи нещо, което не очакваше. Никой от тези възбудени хора не споменаваше за Драгош. Не ставаше дума и за Илия Бруш. Говореше се само за Ладков. За кой Ладков? Не, разбира се, за лодкаря от Русчук, чието име Стригов бе използвал, по-точно за въображаемия Ладков, създаден от него, за злодея, за пирата Ладков, значи, за самия него — Стригов. Неговото собствено арестуване беше предмет на общия разговор. Стригов не можа нищо да разбере. Нищо чудно в това полицията да арестува някой невинен вместо него. Но каква връзка можеше да има между една такава грешка, доказателство за което беше той самият, и присъствието на тази лодка, която до вчера бе влачена от неговия кораб?

Във всеки случай, беше добре, че преследваха друг вместо него. Това беше най-важното. Докато подозират невинния, никой нямаше да се занимава с него.

Ако се съдеше от разговорите, трябваше да се вярва, че арестуваният и собственикът на лодката бяха едно и също лице. Кой беше всъщност този непознат, който прекара цели осем дни като пленник на кораба? Иван Стригов нямаше да напусне Землин, преди да разбере това. Той трябваше да се въоръжи с търпение, защото господин Изар Рона, съдията, който беше натоварен с делото, не беше разположен да бърза със следствието. Изминаха три дни от арестуването на Ладков, но никой не го потърси за разпит. Това беше направено нарочно, тъй като то бе част от метода на следователя. Според него беше добре да се остави отначало обвиняемият под властта на самотата. Уединението щеше да му разклати нервите и след няколко мъчителни дни, прекарани в самота, той щеше да се яви пред съда отпаднал и склонен да признае престъплението, което бе извършил.