В килията, където беше затворен, Стефан Ладков очакваше с нетърпение да бъде повикан на разпит. Това ново и необяснимо за него нещастие не уби куража му. Той не оказа никаква съпротива при ареста и се остави послушно да го откарат в затвора. Беше уверен, че арестуването му се дължеше на грешка, която щеше да се оправи още при първия разпит.
За съжаление обаче той не настъпи скоро. Охраняван най-строго, Стефан Ладков стоеше ден и нощ в килията си, където от време на време един от пазачите идваше да хвърли бегъл поглед през тясното отвърстие на вратата.
Най-после на третия ден — десети септември, вратата се отвори и той беше изведен от килията. Пазен от четирима войника с натъкнати щикове, той мина през един дълъг коридор, слезе по някаква безконечна стълба, после пресече една улица и влезе в съдебната палата, построена срещу затвора.
Улицата беше пълна с народ, който се вълнуваше зад полицейския кордон. Когато затворникът се появи, от тълпата се понесоха яростни викове и освирквания. Но каквито и да бяха чувствата на Ладков, като видя, че е предмет на такава незаслужена обида, той не се издаде с нищо. С твърда крачка влезе в съда и се изправи пред съдията.
Господин Изар Рона, дребен, жилав човек с рядка руса брада и жлъчно лице имаше репутацията на много строг съдия. Служейки си с резки твърдения, той нападаше противника си с обидни думи, воден повече от желанието да вдъхне ужас на престъпника, отколкото да спечели доверието му.
Прав сред залата, Ладков чакаше да бъде разпитан. В един ъгъл секретарят на съда се готвеше да записва показанията му.
— Седнете — каза господин Рона с груб тон. Стефан Ладков се подчини. Съдията продължи.
— Вашето име?
— Илия Бруш.
— Къде живеете?
— В Салка.
— Професия?
— Рибар.
— Лъжете! — отсече съдията, дебнейки го с поглед.
Лека червенина заля лицето на Ладков и в очите му за миг блесна нещо като светкавица. Той обаче си наложи спокойствие и не отговори нищо.
— Лъжете — повтори господин Рона. — Вие се казвате Ладков и живеете в Русчук.
Лодкарят трепна. Значи неговата самоличност бе разкрита. Как бе станало това? Съдията, от когото не избегна трепването му, продължи неумолимо:
— Вие се обвинявате в извършване на три обикновени кражби, на деветнадесет грабежа с взлом, в три убийства и в шест опита за убийство. Тези престъпления са извършени умишлено в разстояние на близо три години. Какво ще отговорите на тези обвинения?
Лодкарят изслуша смаян тези невероятни обвинения. Значи онова объркване, от което се боеше, когато научи от господин Йегер за съществуването на неговия отвратителен съименник, беше наистина станало? Тогава каква полза, ако признаеше, че се казва Стефан Ладков. Малко преди това беше решил да направи признание за името, като помоли съдията да го запази в тайна. Сега разбираше, че едно такова признание ще му донесе повече вреда, отколкото полза. Не! По-добре беше да поддържа докрай ролята си на рибаря от Салка, защото Илия Бруш беше име на невинен човек.
— Вие се лъжете, господин съдия — възрази той с твърд глас. — Аз се казвам Илия Бруш и живея в Салка. Впрочем, това лесно може да се провери, за да се уверите, че казвам истината.
— Ще бъде направено — каза съдията, като си взе бележка. — Преди това обаче ще ви съобщя някои доказателства, които говорят против вас.
Стефан Ладков наостри уши. Идваха до най-интересното място на разпита.
— Сега — започна съдията — ще се занимая само с престъпленията, които сте извършили през време на пътуванията си. Вашето присъствие е било забелязано най-напред в Улм. Затова ще приемем Улм за начало на това пътуване.
— Извинете, господине — прекъсна го живо Ладков, — пътуването ми започна доста преди Улм, тъй като аз спечелих и двете награди на състезанието в Зигмаринген, след което отплувах нагоре по течението на реката чак до Донаушинген.
— Вярно е, наистина — възрази съдията, — че някой си Илия Бруш е бил обявен за победител от „Дунавската лига“ на състезанието в Зигмаринген и че този Илия Бруш е бил видян в Донаушинген. Но дали това сте вие? Впрочем ние ще разясним това, когато му дойде времето.
С широко отворени от удивление очи, Ладков слушаше тези чудновати заключения на следователя. Още малко и те щяха да запишат измисления Илия Бруш в числото на неговите жертви. Без да си дава труд да отговори, той сви презрително рамене, когато съдията му зададе неочаквано следния въпрос:
— Какво търсихте на 26 август във Виена при евреина Симон Клайн?
Без да иска, Стефан Ладков трепна за втори път. Ето че знаеха и за това негово посещение.
Разбира се, в него нямаше нищо лошо, но ако го признаеше, то това значеше да признае в същото време и самоличността си. Но щом беше решил да отрича, трябваше да упорства докрай.