— Симон Клайн? — попита той с недоумяващ вид, като човек, който нищо не разбира.
— Отричате ли? — каза господин Рона. — Очаквах това от Вас. Тогава ще се наложи да Ви кажа, че Вие отидохте у евреина, за да се уговорите с постоянния доставчик на оръжие за вашата банда.
— За моята банда? — повтори лодкарят изумен.
— Вярно е — поправи се иронично съдията, — че Вие не разбирате какво искам да кажа, че вие не сте член на никаква банда, че вие не сте Ладков, а невинният въдичар Илия Бруш. Но ако вие сте действително Илия Бруш, то тогава защо се криете?
— Аз да се крия?… Аз? — запротестира Ладков.
— Ех! Така ми се струва — отговори господин Рона, — щом криете под тези черни очила най-хубавите очи на света… Впрочем, имайте любезността да свалите тези очила!… И боядисвате в черно русите си коси!
Стефан Ладков беше напълно сразен.
Полицията беше добре осведомена и нишката се разплиташе. Давайки вид, че не забелязва неговото смущение, господин Рона продължи:
— Е! Е!… Ето че се размекнахте! Вие не предполагахте, че сме отишли толкова напред в разследването… Но да продължа. В Улм Вие взехте един пътник със себе си.
— Да — отговори Ладков.
— Как се казва той?
— Господин Йегер.
— Какво стана с него?
— Не зная. Той ме напусна по пътя близо до устието на Иполи. Бях много изненадан, когато не го намерих в лодката.
— Когато не го намерихте в лодката, казвате Вие. Значи, бяхте излезли? А къде ходихте?
— В едно съседно село, за да взема нещо загряващо за моя пътник.
— Болен ли беше?
— Много болен, насмалко щеше да се удави.
— И вие го спасихте, предполагам?
— Да, аз го спасих.
— Добре — прекъсна го господин Рона. — Но къде бяхте преди този инцидент? Напускахте ли лодката?
— Само веднъж, за да отида в Салка.
— Можете ли да уточните датата на това ваше отсъствие?
— Защо не, само нека да си помисля.
— Аз ще Ви улесня. Това не се ли случи през нощта на двадесет и осми срещу двадесет и девети август?
— Може би.
— Мисля, че Салка се намира на левия бряг на Дунава? — попита господин Рона с добродушен вид.
— Така е.
— И мисля, че през тази нощ беше много тъмно?
— Много тъмно. Ужасно време.
— С това се обяснява, че сте се заблудили. Това е много естествено… и вие сте слезли на десния бряг, мислейки, че отивате на левия.
— На десния бряг?…
Господин Рона се изправи и като впи поглед в очите на обвиняемия, добави:
— Да, на десния бряг, точно срещу вилата на граф Хагенау!
Ладков се опита да си спомни подобно име, но не можа.
— Вие сте много упорит — заяви съдията, разколебан в усилията си да го смути. — Правите се, че за пръв път чувате името на граф Хагенау! Излиза, че ако вилата е била ограбена през нощта на 28 срещу 29 август и нейният пазач Кристиян Ноел е бил тежко ранен, то това е станало без ваше знание?… И, дявол да го вземе, къде ми е ума! Как ще знаете Вие за това престъпление, извършено от някой си Ладков? Но това, дявол да го вземе, не е вашето име!…
— Моето име е Илия Бруш — заяви лодкарят с по-малко уверен глас, отколкото първия път.
— Прекрасно!… Прекрасно!… Съгласен съм… Но ако не се казвате Ладков, защо тогава изчезнахте точно след извършването на това престъпление? Ако не сте Ладков — продължаваше съдията, — какво търси в лодката ви този портрет, адресиран до вас от жена ви — Неша Ладкова?
Този път господин Рона се беше прицелил добре. Последният аргумент се оказа съкрушителен и едри капки пот потекоха по лицето му.
Но съдията продължи с още по-висок глас.
— Ако не сте Ладков, защо този портрет е изчезнал от деня, когато сте се почувствали заплашен? Намирал се е в един от вашите сандъци. Присъствието му Ви обвинява, а изчезването още повече. Какво ще отговорите на всичко това?
— Нищо — прошепна Ладков с глух глас, — аз не разбирам нищо от това, което ме сполетя!
— Прекрасно го разбирате, но продължавате да отричате! За момент ще прекъснем нашия интересен разговор, ще Ви върна в килията… Ще подпишете ли протокола?… Не?… Както желаете!… Стража, отведете подсъдимия!
За да се върне в затвора, Ладков трябваше отново да мине през тълпата и още веднъж да понесе враждебните й крясъци.
В първия ред на тази възбудена тълпа стоеше Иван Стригов. Той разкъсваше с поглед лицето, което заемаше тъй благосклонно мястото му. Лодкарят мина на около два метра от него, но той не можа да открие, че този голобрад чернокос мъж, чиито очи бяха скрити зад големи черни очила, бе Стефан Ладков.