Стригов се отдалечи замислен от тълпата. Той наистина не познаваше арестувания. Във всеки случай това не беше нито Драгош, нито Ладков.
На другата сутрин вестниците предадоха точно разпита, като го придружаваха с неблагоприятни за обвиняемия коментари. Изобщо, те се учудваха на упоритостта, с която последният твърдеше, че е един прост рибар на име Илия Бруш от малкото градче Салка. Какъв интерес имаше той да поддържа едно такова твърдение, чиято несъстоятелност бе тъй очевидна? Според тях следователят господин Рона вече беше изпратил в Гран съдебна комисия. Освен това в Салка щеше да бъде изпратен един съдия, за да произведе анкета, с която щяло да бъде опровергано твърдението на обвиняемия. Илия Бруш щеше да бъде търсен и намерен…, ако той съществуваше, което бе твърде съмнително. Тези съобщения във вестниците промениха плана на Иван Стригов. Без да се бави повече, той напусна града. Но вместо да се върне на кораба, той го подмина. Една бърза кола го понесе към железницата, която щеше да го отведе до Будапеща и по на север… В това време Стефан Ладков седеше неподвижен в килията си и броеше тежките часове. От първата си среща със съдията той се върна изплашен поради сериозността на обвиненията, които тежаха над него. Разбира се, с течение на времето неговата невинност щеше неизбежно да възтържествува. Но трябваше да се въоръжи с търпение, защото фактите говореха против него.
С всеки изминат ден мислите на Ладков ставаха все по-тревожни. Салка не беше далече и нужните сведения щяха бързо да бъдат събрани. Едва на седмия ден от първия разпит, той отново беше въведен в кабинета на господин Рона.
Съдията стоеше пред бюрото си и изглеждаше много зает.
Той накара лодкаря да чака около десетина минути, като че ли не беше забелязал присъствието му.
— Вече имаме отговор от Салка — каза най-после той със спокоен глас, без да вдигне очи към затворника, когото наблюдаваше скрито изпод вежди.
— А! — възкликна Ладков с облекчение.
— Вие сте прав — продължи господин Рона, — там действително живее някой си Илия Бруш, който се радва на добро име.
— А! — извика повторно лодкарят, виждайки вече отворена вратата на своя затвор.
Съдията, сякаш не придаваше никакво значение на думите, подхвърли:
— Полицейският комисар в Гран, натоварен с анкетата, е успял да говори със самия него.
— Със самия него? — извика Ладков, напълно объркан.
— Да — повтори съдията.
На Ладков му се струваше, че сънува. Как можеше да има друг Илия Бруш в Салка?!
— Това не е възможно, господине — заекна той. — Навярно има някаква грешка!
— Съдете сами. Ето изложението на комисаря от Гран. От него става ясно, че в отговор на отправеното към него съдебно следствие, съдебен чиновник е заминал за Салка на 14 септември, където е посетил една къща, разположена край пътя за Будапеща… Струва ми се, че това е същият адрес, който вие ни дадохте? — попита съдията.
— Да, господине — отвърна Ладков объркан.
— … край пътя за Будапеща — продължи господин Рона. — Там е бил приет лично от въпросния Илия Бруш, който е заявил, че току-що се е върнал след дълго отсъствие. А комисарят е прибавил, че от сведенията, които е събрал за въпросния Илия Бруш, може да се заключи за неговата безупречна честност, и още, че никой друг в Салка не носи неговото име. Имате ли нещо да кажете? Не се стеснявайте, моля Ви се?
— Не, господине — промълви Ладков, който чувстваше, че ще откачи.
— Ето впрочем първата точка, която изяснихме — заключи самодоволно господин Рона, гледайки затворника както котката гледа мишка.
Глава четиринадесета
Между небето и земята
След приключването на втория разпит, Стефан Ладков беше върнат в килията си, без да разбира нещо от това, което ставаше. Той имаше усещането, че е играчка в ръцете на една мощна и враждебна сила, която непреодолимо го влачеше като плячка към зъбчатите колела на чудовищната машина, наречена правосъдие.
Той имаше толкова съкрушен вид, че един от пазачите, които го придружаваха, изпита съжаление към него, въпреки че го считаше за най-опасния престъпник.
— Сигурно не върви, както на вас ви се ще? — каза му той с малко смекчен глас.
Затворникът не отговори. Той не чу какво му казаха.
— Хайде, хайде — подзе състрадателният пазач, — не се отчайвайте! Господин Рона не е чак толкова лош и може би всичко ще се нареди по-добре. Вземете сега това. Там се говори за вашата страна. Сигурно ще Ви развлече.
Но затворникът сякаш не го чу. Той не чу също, когато вратата се заключи отвън, нито обърна внимание на вестника, който пазачът остави върху масата.