Часовете изтичаха. Измина денят, след него нощта и отново настъпи ден. Отпуснат на своя стол, Ладков бе загубил чувството за време.
Но когато стана съвсем светло, той излезе от вцепенението си. Отвори очи и погледът му започна да блуждае из килията. Първото нещо, което забеляза, беше вестника.
Едно заглавие, напечатано с едри букви, привлече веднага вниманието му: „Кланетата в България“.
Той трепна и бързо грабна вестника. Колкото повече четеше, толкова повече очите му светваха. Събитията в България се коментираха от цяла Европа, а кланетата върху беззащитното население възбуждаха всеобщо негодувание.
Целият балкански край бе по това време в революционен кипеж. Още през лятото на 1875 година в Херцеговина бе избухнало въстание и изпратените срещу него отомански сили не бяха успели да го потушат. Когато през април 1876 година България въстана, Портата изпрати срещу нея огромна армия. Наред с тази редовна армия, башибозуци и черкези опустошаваха страната, всявайки ужас навсякъде по пътя. Вестниците съобщаваха за изпепелени села, за масови кланета, за изнасилени жени и деца, за стотици откарани на заточение мъже… Докато Стефан Ладков четеше, по лицето му течаха едри капки пот. Неша!… Какво беше станало с нея по време на тези ужасни събития?… Жива ли беше още? Ако беше мъртва, нейният труп подобно на хиляди други невинни жертви, не беше ли поруган, не беше ли смазан под копитата на башибозушките коне?
Ладков скочи и закрачи бързо из килията като ранен звяр. Той сякаш търсеше някакъв изход, за да отлети на помощ на Неша. Но този изблик на отчаяние бе кратък. Като дойде на себе си, той се овладя и обсъди трезво какво да направи, за да възвърне свободата си.
Да отиде при съдията, да му изповяда без заобикалки истината и ако стане нужда, да моли за милост?… Но каква беше вероятността да спечели доверието на един толкова предубеден човек! Може ли с една дума да разруши толкова лъжливи обвинения срещу него? Едва ли, защото щеше да се наложи може би анкета, която щеше да продължи седмици, а може би и месеци. Трябваше значи да избяга.
За първи път откакто бе затворен, Ладков разгледа килията. Тя представляваше четири стени и две отвърстия — вратата на едната стена и прозореца на другата. Зад трите стени се редяха други килии, а зад прозореца бяха просторът и свободата…
Съдейки по изминатите стълби, когато го водеха при господин Рона, Ладков заключи, че би трябвало да се намира на четвъртия етаж на затвора. Дванадесет или най-много четиринадесет метра го деляха от земята. Възможно ли беше да ги премине? Нетърпелив да узнае час по-скоро това, той се залови веднага за работа. Необходимо беше обаче най-напред да се снабди с някакъв инструмент. Дълго време Ладков търси напразно, докато случайно не напипа токата на колана си.
Той я откъсна и с нея започна да дълбае стената покрай железните пръчки на решетката, която запречваше прозореца. Работата беше бавна, мъчителна и се усложняваше още повече от непрекъснатия надзор. Не минаваше час, без някой от пазачите да не надникне през отвора.
При работата си Стефан Ладков използваше и трохите от хляба, който му поднасяха всяка сутрин. Тези трохи той смесваше с част от изкъртената мазилка и с получената смес запълваше издълбаната с токата дупка. Останалата част от мазилката той скриваше под леглото си. След дванадесет часа усилен труд Ладков успя да издълбае около три сантиметра дълбочина под решетката. Но заострените краища на токата се бяха притъпили. Трябваше да намери някакъв друг инструмент. При първия обяд, който му сервираха, той се изхитри да задържи лъжицата. И тъй като кражбата не беше забелязана, на следния ден той я повтори. Така се снабди с два по-сериозни инструмента и работата започна да върви по-бързо. Бдителността на пазачите и честите разпити на господин Рона го караха да я прекъсва почти всеки момент. Резултатът от тези разпити беше винаги един и същ. Следствието тъпчеше на едно място. Впрочем Ладков не проявяваше някакъв особен интерес към тях, понасяше смирено въпросите и заплашванията на съдията.
След четири дни упорит труд, Ладков успя да оголи долната част на решетката. Оставаше да издълбае и горната част. Тук работата беше много по-трудна, защото трябваше с едната си ръка да се държи увиснал на решетката, а с другата да дълбае втвърдения цимент с твърде простия си инструмент. На двадесет и девети септември, след шест дни на героични усилия Ладков реши, че лесно ще може да прегъне железните пръчки. Време за губене нямаше. Трябваше да се бърза!
На другия ден, след като мина първата стража, която му осигуряваше приблизително един час спокойствие, той пристъпи веднага към действие. Всичко стана както беше предвидено. Желязната пръчка се прегъна лесно и през разширения отвор той мина от другата страна на решетката. Както предполагаше, от земята го отделяха около четиринадесет метра височина, от която можеше да се спусне само с помощта на въже. Но главната пречка не беше там. Около затвора се издигаше стена, висока около осем метра, която трябваше да бъде прехвърлена. Ако се съдеше по далечината на къщите, зад стената имаше улица. Излезеше ли веднъж на нея, той можеше да се счита за спасен.