Той премина. За около една минута преодоля главозамайващата бездна и достигна до билото на стената.
Прекъсвайки работата си при всяко минаване на часовоя, Ладков трескаво развърза въжето, издърпа го към себе си, след което, удвоявайки го отново, завърза примката около един от камъните. След като се увери, че на улицата нямаше никой, той започна да слиза.
Стъпил благополучно на земята, той издърпа въжето и го прибра накуп. Всичко беше свършено. Той беше свободен и никаква следа не остана от неговото бягство.
Но когато се готвеше да тръгне към пристанището, за да търси лодката си, някой извика в тъмнината на десетина крачки от него.
— Дявол да го вземе, ако това не е господин Бруш!
Стефан Ладков трепна от задоволство. Съдбата действително беше благосклонна към него, щом му изпращаше на помощ приятел.
— Господин Йегер — извика той радостно, когато от тъмнината изскочи един мъж и се насочи към него.
Глава петнадесета
Близо до целта
На 10 октомври зората изгря за девети път, откакто лодката бе започнала отново да слиза по Дунава. По време на предишните осем дни бяха изминати около седемстотин километра. Вече приближаваха Русчук, където трябваше да пристигнат на свечеряване.
В лодката нищо не се бе променило. Тя отнасяше както по-рано същите двама пътници — Стефан Ладков и Карл Драгош, станали отново единият — рибарят Илия Бруш, другият — добродушният господин Йегер.
Наистина, начинът, по който първият играеше сега ролята си, правеше по-трудна ролята на другия. Погълнат изцяло от желанието си да пристигне по-скоро в Русчук, Ладков беше пренебрегнал всяка предпазливост. Той беше хвърлил очилата, черната му коса ставаше от ден на ден все по-светла, а русата му брада беше започнала вече да се оформя.
Естествено, тази промяна не можа да не учуди Карл Драгош, но той нищо не каза. Решил да следва докрай предначертания си план, той гледаше да прикрива мислите си.
От момента, когато се намери лице срещу лице със Стефан Ладков, неговите предишни предположения бяха силно разклатени и той вече не беше толкова силно уверен във виновността на рибаря Илия Бруш.
Той беше направил сам анкета между жителите на Салка и събраните сведения само усилиха неговите съмнения. Кое беше лицето, с което бе разговарял съдебният комисар от Гран в означеното от обвиняемия жилище? За това Драгош нямаше никакви сведения. Мистерията стана още по-голяма, когато научи от един кръчмар, че тридесет и шест часа преди посещението на полицейския комисар един непознат го попитал за адреса на Илия Бруш. Въпросът се усложни още повече, когато от думите на кръчмаря стана ясно, че непознатият имал същите черти, каквито притежаваше главатарят на дунавската банда.
Като се върна в Землин, следствието не беше направило нито крачка напред. Не беше открит нито един съучастник. Никой от свидетелите не можа да разпознае затворника. Против него говореха само два факта, които, изолирани, губеха своето значение: че си е прикривал лицето и че е притежавал един женски портрет, на който било написано името Ладков. Но кой знае дали в тях не се криеха някакви други причини… При това положение Драгош беше склонен да съчувства на Бруш. Ето защо бе толкова трогнат от неговото наивно доверие дори и когато му се налагаше да се пази и от най-близкия си приятел.
Но не противоречеше ли това чувство с професионалния му дълг, когато отново зае своето място в лодката? Ако Илия Бруш в действителност се казваше Ладков и ако този Ладков беше наистина разбойник, свързвайки се с него, Драгош можеше да открие съучастниците му. Напротив, ако беше невинен, той можеше все пак да го насочи към истинския виновник, който искаше да възбуди подозрения срещу него.
Полицейският нюх на Карл Драгош му подсказа, че следата, по която беше тръгнал, бе добра. Виновен или невинен, рибарят по някакъв начин бе замесен с дунавската банда. Самият факт, че след обира на вилата на граф Хагенау от бандитите нямаше никаква следа, беше доказателство, че те също са се спуснали по течението на реката.
И наистина Карл Драгош не се излъга. Иван Стригов действително се приближаваше към Черно море, изпреварил лодката с дванадесет дни. Но благодарение на яростните усилия на Стефан Ладков разстоянието помежду им бързо намаляваше.
Лодкарят имаше една цел — Русчук, и една мисъл — Неша. Когато преминаха сръбската граница, той предпочиташе да плава покрай сръбския бряг, тъй като смяташе, че така е по-безопасно. И действително, до Железни врата той не беше обезпокояван от полицията.