— Не — твърдеше той, — никога не ще допусна, че един член на „Дунавската лига“ би могъл да измами своите колеги!… Нека потърпим още малко. Сигурно скоро ще го видим да пристига.
Господин Миклеско не се излъга. Към девет часа някой от групата извика: „Ето го!… Ето го!“
На двеста крачки зад един завой на реката се появи лодка, която се движеше покрай брега. Караше я един човек, изправен на задната й част. Този човек беше същият, който преди няколко дни спечели двете награди на „Дунавската лига“ — унгарецът Илия Бруш. Когато лодката достигна до мястото, където се бяха събрали изпращачите, той я спря и с кука я приближи към брега. Изглеждаше малко смутен, тъй като не очакваше, че толкова много народ ще го посрещне. Председателят Миклеско отиде към него и му подаде ръка, която Илия Бруш стисна с почитание, сваляйки каската си.
— Илия Бруш — каза Миклеско с истинско председателско достойнство, — щастлив съм, че виждам отново победителя от нашето последно състезание.
Лауреатът се поклони в знак на благодарност. Председателят продължи:
— Понеже Ви виждаме при извора на нашата международна река, ние сме готови да заключим, че не сте се отказали от намерението да се спуснете по нейното течение чак до устието й, ловейки риба с въдица?
— Да, господин председателю — отговори Илия Бруш.
— От днес ли започва вашето пътешествие?
— От днес.
— С тази лодка?
— Да, с тази лодка.
— Как смятате да извършите пътуването?
— Като се оставя на течението.
— Без да спирате някъде?
— Само през нощта.
— Известно ли Ви е, че се касае за три хиляди километра?
— По десет мили на ден, значи за около два месеца.
— Тогава на добър Ви път, Илия Бруш!
— Благодаря, господин председателю!
Илия Бруш се поклони още веднъж и се качи в лодката, докато хората се трупаха по брега, за да го видят. Той размота въдицата си, постави й стръв и след като я остави върху една от пейките, отблъсна лодката от брега. После седна отзад и метна въдицата във водата. Около минута след това той я извади. Една мрена трептеше още жива на въдицата. Това се счете за добро предзнаменование, и тъй като лодката завиваше вече зад носа, тълпата акламира бурно първенеца на „Дунавската лига“.
Глава трета
Пътникът на Илия Бруш
И така, започнало беше това пътуване по голямата река, по време на което Илия Бруш щеше да премине през едно херцогство — Баден, през две кралства — Вюртемберг и Бавария, през две империи — Австро-Унгария и Турция и през три княжества — Хохенцолерн, Сърбия и Румъния. Смелият рибар не се боеше от умората по време на дългия си три хиляди километров път. Течението на Дунава щеше да го закара чак до устието със скорост около една миля в час или средно петдесет километра на ден. Значи за около два месеца той щеше да завърши пътуването си, ако разбира се, не се появеше някоя пречка по пътя. Но какво би могло да го забави?
Лодката на Илия Бруш беше плоскодънна, широка в средната си част четири стъпки и дълга около дванадесет стъпки. На носа се издигаше нещо като каюта — един закръглен покрив, под който можеха да се подслонят двама души. В каютата имаше два сандъка, поставени един срещу друг, съдържащи твърде ограничения гардероб на собственика. Тези сандъци му служеха за легло и за маса. В задната част друг един сандък съдържаше различни кухненски съдове и се използваше за пейка. Излишно е да се прибави, че в лодката имаше всички ония съоръжения и материали, така необходими на един истински рибар. Илия Бруш не можеше да мине без тях, защото както бе съобщил на колегите си в деня на състезанието, през време на пътуването си той щеше да се храни изключително от добива на своя риболов, било като го използва направо за храна, било като го разменя за пари. Това би му позволило да разнообразява храната, без да нарушава програмата си. За тази цел Илия Бруш щеше да продава вечер уловената през деня риба на някой от бреговете, където щеше да нощува. Клиенти вероятно щеше да има много, тъй като славата му на шампион беше разнесена на хиляди километри надлъж по реката. Изтече първият ден от пътуването. Ако някой страничен наблюдател проследеше с очи Илия Бруш, той щеше да бъде твърде изненадан от малкото усърдие, което Бруш влагаше в своя риболов, единствено оправдание за неговото своеобразно пътуване. Когато мислеше, че никой не го наблюдава, той бързо хвърляше въдицата, грабваше веслото и гребеше с всички сили, като че ли искаше да усили хода на лодката.
Кое караше Илия Бруш да ускорява пътуването си, което бе предприел по свое желание? Възползвайки се от сравнително по-голямата отдалеченост на населените места в тази част на реката, Илия Бруш караше бързо лодката през целия този ден, като ограничи риболова си до необходимия минимум. Привечер, след като улови толкова риба, колкото му бе нужна за храна, той се спря на пустия бряг недалеч от градеца Мюнделклинген, чиито жители навярно не допускаха, че той е толкова близко. Към четири часа следобед той прекоси река Илер и към пет часа привърза лодката за една желязна халка на кея в Улм, най-големият град във Вюртембергското кралство след неговата столица Щутгарт. Никой не знаеше за пристигането на знаменития рибар. Всички го очакваха да пристигне на другия ден вечерта. Доволен, че пристанището е пусто и че нямаше посрещачи, Илия Бруш реши да използва свободното си време, за да посети града. Все пак, не би могло да се каже, че пристанището бе съвършено пусто. Един човек се разхождаше там. Той дори очакваше Бруш, защото откак се появи лодката му, не го изпущаше от очи. По всяка вероятност, награденият от „Дунавската лига“ нямаше да избегне обичайното приветствие.