— Кой е господин Илия Бруш? — попита той.
— Аз съм — отговори рибарят.
— Моля, дайте си документите!
Думите му паднаха като камък сред спокойно блато. Илия Бруш явно беше смутен.
— Какви документи? — заекна той. — Имам само пликове от писма и квитанции за наема, който съм плащал в Салка. Това достатъчно ли е?
— Това не са никакви документи — възрази стражарят с досада. — Аз ви искам кръщелно свидетелство, разрешително за пътуване и карта за самоличност. Притежавате ли такива?
— Нищо нямам — каза Илия Бруш отчаян.
— Това ще ви донесе неприятности — промълви стражарят, който не изглеждаше много доволен, че ще трябва да изпълни задълженията си.
— Но аз съм почтен човек, повярвайте ми! — запротестира рибарят.
— Вярвам ви — заяви стражарят, — но ще трябва да дойдете с мене в участъка, където ще установят вашата самоличност.
— В участъка? — извика Илия Бруш. — Какво съм направил?
— Нищо — обясни стражарят. — Аз само изпълнявам заповед, а тя е да надзиравам реката и да отвеждам в участъка всички ония, които нямат редовни документи. На реката ли сте? Да! Имате ли документи? Не! Значи, трябва да ви отведа. Останалото не ме засяга.
— Но това е възмутително — опита се да протестира Илия Бруш, който изглеждаше съвсем отчаян.
— Това е — отсече стражарят с безразличие.
Непознатият, който бе прекъснал тъй внезапно своята защита, слушаше този разговор с такова внимание, че остави лулата да угасне. Той счете, че бе настъпил моментът да се намеси.
— Ако аз гарантирам за господин Илия Бруш — каза той, — това ще бъде ли достатъчно.
— Зависи — каза стражарят. — Кой сте вие?
— Ето моя паспорт — отговори непознатият, като му подаде един разгънат лист.
Стражарят прегледа набързо документа и веднага стана съвсем друг.
— Това е друго нещо — каза той с респект. Той сгъна грижливо паспорта и го подаде на собственика му. После, скачайки от лодката, извика: — Довиждане, господа! На добър час!
Илия Бруш гледаше след отдалечаващия се неприятел, дълбоко учуден както от неочаквания инцидент, тъй и от начина, по който беше изгладен. А в това време неговият спасител подхвана отново речта си, точно там, където я прекъсна:
— Второ, господин Бруш, по причини, които Вие може би не знаете, над реката има строг надзор, както сами се уверихте преди малко. Този надзор ще се засилва, колкото повече отивате към долното течение, и ще стане съвсем строг, когато минете през Сърбия и поробена България. Допускам, че могат да ви се случат и други подобни неприятности, така че няма да е зле да имате съдействието на един почтен гражданин, който има честта да разполага с известно влияние. — Макар и да не се съмняваше във въздействието на този аргумент, непознатият не очакваше, че с него ще има такъв успех. Вече напълно убеден, Илия Бруш търсеше начин да отстъпи. Трудното беше да намери някой приемлив повод за това.
— Трето — продължи пътникът, — аз се обръщам към вас по поръчка на господин Миклеско, вашият председател. И тъй като Вие поставихте вашия план под закрилата на „Дунавската лига“, тя има пълно право да бди над неговото изпълнение, за да гарантира при нужда лоялността му.
Илия Бруш въздъхна с облекчение. Какъв по-добър повод от този, за да се съгласи на това, което тъй упорито отказваше.
— Защо не го казахте по-рано! — извика той. — Това е вече съвсем друго и аз ще бъда неблагодарник, ако продължавам да отхвърлям предложенията ви.
— Значи, приемате?
— Приемам.
— Много добре! — каза любителят на риболова, като извади от джоба си няколко банкноти. — Ето ви хиляда флорина.
— Искате ли разписка?
— Ако това не Ви затруднява.
Рибарят извади от един от сандъците си перо, мастило и бележник, от който откъсна един лист, после започна да съчинява разписката, като я четеше същевременно на глас: „Получих сумата от хиляда флорина срещу моя улов на риба през време на настоящето ми пътуване и за превозването от Улм до Черно море от господин…“
— От господин… — повтори той с вдигнато перо. Спътникът на Илия Бруш тъкмо в този момент палеше лулата си.
— Йегер, ул. „Лайпциг“ 45, Виена — отговори той между две кълба дим.
Глава четвърта
Стефан Ладков
Към 1875 година турската власт на Балканския полуостров беше силно разклатена. След многобройни бунтове и въстания на поробените народи, които бяха довели до пълно или частично освобождаване на Гърция, Черна гора, Румъния и Сърбия, другите християнски народи все още се намираха под робство. През първата половина на 1875 година това потисничество беше станало по-тежко от всякога. Но отговорът не закъсня да дойде. В началото на лятото Херцеговина отново въстана. Скоро пожарът обхвана Босна, Черна гора и Сърбия. Новото поражение, което претърпяха турските войски при прохода Дуга през януари 1876 година, насърчи още повече поробеното население и народът в България започна да се бунтува. Както винаги, това започна с предварително организиране на въстанията. По села и градове в поробена България никнеха като гъби тайни революционни комитети. Те свикваха тайни събрания, на които се стичаха пламенни младежи от цялата страна. На тези събрания някои се утвърдиха бързо като водачи, едни със силата на своето красноречие, други със своя ум, а трети със смелостта и пламенното си патриотично чувство. В Русчук, голям български град, разположен на Дунава, точно срещу румънския град Гюргево, за такъв бе избран единодушно лодкарят Стефан Ладков. Висок, тридесетгодишен мъж, рус като северен славянин, надарен с херкулесовска сила и гъвкавост, Стефан Ладков притежаваше всички ония физически качества, необходими за един водач. Той имаше и необходимите морални качества: твърдост, благоразумие и страстна любов към своето отечество. Роден в Русчук, където изпълняваше професията си на дунавски кормчия, Стефан Ладков напускаше града само когато трябваше да води кораби и шлепове — било нагоре срещу течението към Виена, или надолу към Черно море, тъй като той беше отличен познавач на голямата река. Между тези пътувания той се занимаваше с риболов, в който бе постигнал поразителна ловкост и сръчност, благодарение на изключителните си природни дарби. Задължен от двойната си професия да прекара четири пети от живота си в реката, водата постепенно стана негова стихия. Да преплува Дунава, който при Русчук беше широк колкото морски ръкав, за него бе като играчка. Нямаха брой давещите се, спасени от този смел рибар. Всичко това го беше направило твърде известен в Русчук доста преди избухването на въстанието срещу турците. Той имаше много приятели, някои от които не познаваше. Ако не съществуваше Иван Стригов, може дори да се каже, че такива му бяха всички жители на града. Макар и да бяха деца на една и съща страна, Стефан Ладков и Иван Стригов по нищо не си приличаха. Като Ладков, Стригов беше висок, широкоплещест, як, с руса коса и брада и сини очи. Но тази прилика беше само външна. Колкото благородното лице на единия изразяваше сърдечност и искреност, толкова физиономията на другия говореше за коварство и студена жестокост. Различието бе още по-голямо в морално отношение. Докато всеки виждаше работата на Ладков, никой не можеше да каже откъде Стригов вземаше парите, които харчеше без сметка. Това даваше повод да се разпространяват какви ли не слухове за него. Едни го считаха за предател и турски шпионин, други казваха, че бил контрабандист и че благодарение на него са били прехвърлени без мито стоки от единия или другия бряг на Дунава, някои дори казваха, че всичко това било нищо и че богатството на Стригов идвало от най-вулгарни грабежи и разбойничество… Но какво ли не говореха хората? Истината е, че никой нищо не знаеше за делата на този съмнителен човек, който умееше тъй добре да се прикрива. Впрочем, за всичко това се говореше скрито. Никой не смееше да каже високо нито една думичка срещу този човек, от чиято жестокост се страхуваха всички. Между него и Ладков не можеше да има никаква връзка и дълго време те се знаеха само по обществената мълва за тях. Но съдено беше да се срещнат един ден като непримирими врагове. Неша Григорова, известна в целия град със своята красота и миловидност, беше на двадесет години. Тя познаваше Ладков, тъй като бяха съседи с него още от детски години. Петнадесет години преди започването на този разказ, бащата на Неша падна убит от турците и споменът за това отвратително убийство още събуждаше възмущението на угнетените, но несломени българи. Вдовицата, останала без всякакви средства, се залови смело за работа. Твърде похватна в изкуството за бродиране на шевици и дантели, с които и най-скромната славянска селянка обича да украсява облеклото си, тя успя да осигури своето съществуване и това на дъщеря си. Но размирните години са винаги най-тежки за сиромасите, особено за вдовиците и сираците. Колкото и да беше сръчна, майката на Неша би пострадала много, ако Ладков не й се притече тайно на помощ. Постепенно между двете жени и младия човек се породи приятелство. Често похлопваше вечер на тяхната врата и оставаше с тях на седянка до късно през н