Иля Варшавски
Душа под наем
Игор Павлович Тетерин, моден и преуспяващ белетрист, отиде до прозореца и го закри с плътните сини завеси. В кабинета веднага стана по-уютно.
Тетерин открехна вратата към коридора и се провикна:
— Наденка! Работя. Никой да не ми пречи.
— Добре! — зачу се женски глас. — Да ти донеса ли чай?
— Моля ти се, и по-силен!
Той взе от ръцете на жена си термоса и заключи вратата.
Часовете, когато Тетерин работеше, се смятаха за свещени. Всички в къщи ходеха на пръсти, разговаряха шепнешком, а телефона отнасяха в кухнята. Никой нямаше право да го безпокои. Изключение се правеше само за красавицата Диана. Тетерин обичаше, докато работи, да усеща предания поглед на кучешките очи.
Седна на бюрото и взе да преглежда недовършената глава. Колкото повече четеше, на лицето му все по-ясно се изписваше гримаса на отвращение. Типична литературщина. Плоски диалози. Не, ще трябва да напише отново тази глава, съвсем иначе. Но как?
Тетерин постави в машината чист лист и се замисли. Искаше му се да каже нещо свежо, свое, а на ум му идваха все същите изтъркани, банални фрази, употребявани многократно в различни варианти от такива драскачи като него. Понякога той си позволяваше разкоша да бъде напълно откровен пред себе си. Ясно му беше, че не е гений, макар критиците единодушно да признаваха, че има литературни дарби. Но ако разсъдим, за какво пропилява дарбата си? Десетина книги. И от тях нито една поне по-значителна. Пеперуди-еднодневки. Вечно не му достига времето. Винаги го притесняват сроковете за предаване на ръкописа. Ех, да може да замине някъде накрай света, далеч от всякакви издателства и договори. Да лежи на тревата и да мисли, да мисли, да мисли, докато идеите му се избистрят и станат прозрачни като водата в планинско изворче. „Ето, виждаш ли, драги — възмути се той от себе си, — и в случая не можеш без щампи. Като водата в планинско изворче! Вечно чужди думи, дори и мислиш с чужди думи. А откъде да взема свои!“ — Той смачка на топка недовършената глава и с яд я хвърли в коша.
Кучето явно почувствува, че господарят му е в лошо настроение, приближи се и сложи глава на коленете му.
— Виждаш ли, Диана — каза той, като я чешеше зад ухото. — Всичко се постига трудно: и тоя апартамент, и килимът, на който се излежаваш, и вкусните кокалчета. Трябва да ги плащам с нещо.
Искаше да каже още нещо, по-значително, но на вратата се почука.
— Какво има пак?! — с раздразнение попита Тетерин. — Нали ви предупредих, да не ме безпокоите!
— Извинявай, Игорьок — рече жена му. — Но тебе търсят. Казах, че си зает, но той…
— По дяволите! — Тетерин стана и тръгна към антрето.
Неканеният гост вече събличаше палтото си. Обърна се, като чу стъпки, окачи палтото си, приглади посивелите си коси и тракна токове.
— Извинете, Игор Павлович — каза той с гърлен глас. — Моля да не ми се сърдите за безцеремонното нахълтване, но работата, по която идвам, не търпи отлагане, затова се осмелих да се явя при вас без предупреждение. Името ми е Лангбард. Лука Евсеевич Лангбард, в миналото преподавател по химия, а сега пенсионер. Веднъж имах честта да ви бъда представен.
Тетерин с учудване го погледна. „Лука Евсеевич Лангбард.“ „Имах честта да ви бъда представен.“ Така подхождаше на външния му вид. Непознатият беше облечен добре, дори изискано, но според представите от края на XIX век. Носеше раирани панталони, черен двуреден редингот от много фино сукно, впрочем леко поизбеляло по шевовете, висока колосана яка с прегънати крайчета, вместо вратовръзка джувка от черно моаре. Върховете на обувките му бяха велурени с безброй дребни копченца. Кожената чанта в ръката му беше също така старовремска като цялото одеяние на собственика й.
На всичко отгоре в антрето се разнасяше мирис на някакъв старинен парфюм или на тамян.
Впрочем и екзотичната външност на госта, и особено този мирис се сториха на Тетерин удивително познати.
— Моля! — каза той, като покани Лангбард да мине напред.
Щом влязоха в кабинета, се случи нещо, което учуди Тетерин, макар да бе незначително. Диана, която обикновено запазваше гордото си равнодушие към всички чужди хора, се спусна към Лангбард и почна да го души с някакво упоение, като завираше носа си ту в панталоните му, ту в редингота.
— Диана, иди си на мястото! — викна й Тетерин, но това не направи никакво впечатление на кучето. — На кого говоря, скоро на място! — Той лекичко я шляпна. Тя го подуши още няколко пъти, а после лицемерно се прозина и легна на килима, като впери очи в Лангбард.
— Извинете! — каза Тетерин. — Тя никога не си е позволявала подобно нещо. Просто не мога да разбера…