— Предпочитам думата „характери“. Да, ненапразно наричат литературата човекознание. Но мога да ви открия една професионална тайна. Ако сте подбрали за романа, който пишете, колекция от живи характери, да кажем, на хора, които добре познавате, тогава всички в един глас ще викнат, че характерите са примитивни, шаблонни, че такива хора няма, и все от тоя род. Ако всичко си изсмучете от пръстите, тогава обявяват, че характерите са ярки, типични и още бог знае какви. Глупаво, но такава е спецификата на нашата работа.
— Закономерно! — Лангбард радостно потри ръце. — Напълно закономерно! А цялата работа е там, че истинският художник създава душата на героя си, а вие и подобните вам се задоволявате с характерите.
— Не виждам разлика — сухо каза Тетерин. — Душа, характер, нима терминът е важен? Същността нали е една и съща.
— Съвсем не! — възрази Лангбард. — Характерът е онова, което се проявява у човека обикновено външно, а душата… Знае ли някой какво става там, в бездната на тази душа?! Какви страсти, пороци и неизползвани резерви се крият зад лъжливата фасада на тъй наречения характер? Защо един енергичен, решителен човек страхливо бяга от бойното поле, а плахият, стеснителен меланхолик закрива с тялото си амбразурата на ДОТ-а? Къде дотогава са се стаявали в характера тези черти, проявяващи се само в изключителни обстоятелства? Характери! Че по-просто е тогава да прибегнете до древните определения. Пишете, че Иван Петровия е сангвиник, а Пьотр Иванович — холерик. По-глупаво не може да се измисли! По този начин не можеш дори кучетата да квалифицираш. Повярвайте ми, че в душата на Диана можем да открием много повече пориви, отколкото у вашите литературни герои. Навярно на нея са свойствени и самопожертвованието, и лукавството, и ревността, и много други, които вие понякога не виждате дори и в хората.
Тетерин започна да се дразни. Струзаше му се, че Лангбард през цялото време нарочно се стреми да го унизи.
— Боя се, че навлизаме в дебри, от които не ще се измъкнем — каза той. — Ако сте дошли при мен по работа, моля говорете, а всички тия разговори са безцелни. Така може наистина да стигнем не само до душата на кучетата, но, току виж, и до безсмъртието на душата.
— Разбира се — усмихна се Лангбард. — Та аз натам клоня. Нима създадените от гения на Шекспир души на Отело, Хамлет, крал Лир, Шейлок не са безсмъртни?
— Е, това е друго нещо.
— Защо друго? Нали за да създаде душата на Хамлет, впрочем забележете, че изразът „характера на Хамлет“ е просто неуместен, и така, за да създаде душата на Хамлет, Шекспир е трябвало през това време сам да стане Хамлет, да накара да зазвучат в душата му онези струни, които може би дотогава са мълчали. Човек с душата на Шейлок не би написал Хамлет. И това важи за всички герои. Пълно пренастройване. Удивителна гимнастика на душата. Нима всичко, създадено от Шекспир, не представлява в съвкупност душата на художника, разкрита във всичките й възможности? Ето ви и безсмъртието на душата.
Тетерин демонстративно погледна часовника.
— Това са общоизвестни истини — каза той, прозявайки се. — За съжаление, шекспировци не се раждат всеки ден, а подобно пренастройване за нас, грешните, не е по силите ни.
— По силите е! — убедено произнесе Лангбард. — На всеки е по силите. В това се заключава същността на моето изобретение.
— Какво?! — Тетерин помисли, че не е чул добре. — Какво казахте? Какво изобретение?
— Това, което е в куфарчето ми.
— Не, става наистина непоносимо! — Тетерин счупи няколко клечки, преди да запали цигарата си. — Отнехте ми вече толкова време, а сега пък и този сюрприз! Виж го ти, изобретател! Тук не е патентно бюро. Предупреждавам ви, че нищо не разбирам от техника, и каквото и да ми разправяте за вашето изобретение, все едно, няма да разбера. Освен това зает съм, имам работа. Много съжалявам, но…
— А пушенето ще трябва да оставите — каза Лангбард. — Миризмата на тютюневия дим ще пречи.
— На какво, по дяволите, ще пречи?! — закрещя побеснял Тетерин. — Сега още и лекции ли ще ми четете?! Аз сам зная какво трябва да правя и какво — не!
— Ще пречи на нашия опит — като че ли нищо не се е случило, продължаваше Лангбард. — Тютюна и алкохола ще трябва да оставите.
— Уф! — Тетерин се облегна в креслото и изтри с кърпа челото си.
— Това чай ли е? — запита Лангбард, като посочи термоса.
— Чай.
— Пийнете, помага.
Той изчака, докато Тетерин си налее в чашата чай.
— Вижте какво, Игор Павловия. Щете не щете, налага се да ме изслушате, защото бъдещето ви като литератор е поставено на карта. Ще ме оставите ли да продължа?