Тетерин уморено махна с ръка.
— Ето ние говорихме с вас за пренастройване на душата на писателя, по-точно за използване на скритите й резерви. Да засвириш на тайните струни на душата. Колко вярно е казано! За съжаление, не е дадено всекиму. Понякога са нужни външни фактори. Не сте ли забелязали как някаква мелодия събужда понякога в душата ви дремещите преди това чувства?
— Не знам. Аз изобщо не съм много музикален.
— Толкова по-добре! Значи, вие сте много по-възприемчив, отколкото музикалните хора на миризмите като компенсация.
— И какво от това?
— Работата е там, че миризмите имат същото психологично въздействие като музиката. Миризмите могат да предизвикат тъга, радост, веселие, а в определени съчетания и по-сложни емоции. Това е било известно още на жреците в древен Египет. Те са владеели тайната на благовонията, предизвикващи религиозен екстаз, страх, порив за саможертва и други. Аз анализирах душевната нагласа на литературните герои и съставих смеси от ароматични вещества, способни да създават съответния комплекс от емоции. Ето, погледнете! — Лангбард отвори куфарчето и извади оттам няколко аптекарски шишенца. — Говорихме за Шекспир. Моля, обърнете внимание на етикетите. Крал Лир, Хамлет, Отело и други. Помиришете ги и ще изпаднете в душевното състояние на дадения герой. Хитро, нали?
— Глупости! — каза Тетерин. — Дори и да е така, в което, да си призная, се съмнявам, нали всичко това е извършено постфактум. Нима ще взема отново да пиша Отело? Дори и да поискам, ще трябва да мириша ту шишенцето на Яго, ту на Дездемона, ту още бог знае на кого. А при диалога? Ще сменям непрекъснато миризмите ли? Не, идеята ви не е практична, пък и не е нова. Винаги е имало хора, които са прибягвали в процеса на творчеството си до наркотици и обикновено зле са свършвали. Например…
— Чакайте! — прекъсна го Лангбард. — Не избързвайте с преценките си. Всяка идея се проверява от практиката. Не е ли така?
— Да допуснем.
— Ето откъс от повестта ви „На разсъмване“. — Той извади от джоба си няколко листа, написани на машина. — Спомняте си сцената на обяснението на Рубцов с жена му, нали? Там, където тя му казва, че отива при другия. Положение, да си признаем, не особено оригинално.
Тетерин се намръщи:
— Все гледате да ме ухапете. Добре де, не съм гений. А известно ли ви е, че вашият любим Шекспер, след когото, както твърдят, не останала нито една неизползвана тема, също са го упреквали, че е заимствувал чужди сюжети? Нима съм виновен, че любовният триъгълник е бил във всички времена в литературата господствуващ конфликт? Такъв е самият живот. А че не всекиму е дадено да напише „Ана Каренина“…
— Глупости! — прекъсна го Лангбард. — Темата, сюжетът са само средства, а не целта. Аз не ви обвинявам, че неволно сте използвали сюжета на „Ана Каренина“, а че не сте успели да създадете равностойна душа на своята героиня.
— И какво, като не съм успял?
— Ами трябвало е да я вземете под наем.
— И да напиша нова „Ана Каренина“ ли?
— В никакъв случай! Вижте какво направих от вашата повест. Сблъсках в този конфликт две души или — казано по вашему — два характера: на Ана Каренина и на Иван Карамазов.
— С една дума, създали сте хибрид от Толстой и Достоевски?
— Не, създадох нов Тетерин. Това не е било по силите нито на Толстой, нито на Достоевски. Те са прекалено различни хора. А аз взех вашите драсканици, когато изпаднах в душевното състояние на Ана, и поправих част от текста, а после извърших същото, но вече като Карамазов.
— М-да… — каза Тетерин. — Такъв вид плагиатство още не бях срещал. Вие сте или луд, или…
— Не бързайте с преценките си, докато не го прочетете. Що се отнася до плагиатството, това е най-благородната му разновидност. Във всеки случай създавате съвършено ново произведение, при това високохудожествено.
— Интересно! — Тетерин взе ръкописа и го отвори на първата страница.
— Не, не! — завика Лангбард. — Прочетете го насаме. Отначало може би трудно ще вникнете, ще се наложи някои пасажи да прочетете няколко пъти. Оставям ви всичко — и шишенцата, и ръкописа. Тук долу съм записал телефона си. Позвънете ни и ние пак ще се срещнем. А сега — той стана и отново тракна токове — ви желая плодотворни творчески размишления!
Отначало на Тетерин всичко му се стори някаква безсмислица. С какво злобно удовлетворение подчертаваше той с червен молив стилните грешки. Но колкото повече навлизаше в редуващите се стремително фрази, толкова по-умислено ставаше лицето му. Накъсаните монолози, многократно повтарящите се думи, образната реч завладяваха с удивителното си емоционално въздействие. Така можеше да пише само истински майстор. Отново запрелисти страниците и всеки път откриваше нещо ново, изплъзнало му се при предишното четене. Как не приличаше това на зализаната Тетеринова проза.