Но сега, докато седеше на своя любим стол, бе сигурен в истинността на своята емоционална реакция: беше бесен. Беше бесен на адвокатката и на частния детектив. Беше им бесен заради принудителното си саморазкриване и за това, че бяха скрили от него потенциалната опасност, която представляваше гангстерът, вуйчо на Ана Кор. Беше бесен на онзи, който и да бе той, който го плашеше с миналото му. Беше бесен на града Пастърс Бей, задето не бе успял да го скрие от лошия поглед на един враг.
И беше бесен на момичето: бесен му бе, задето го бе преследвало толкова дълго и задето го бе изоставило тъкмо сега.
Пийна още от уискито. Не му доставяше удоволствие, но чувстваше, че подхожда на настроението му повече от виното. Стомахът му къркореше. Не беше ял от много часове, ала имаше по-голяма нужда от алкохол, отколкото от храна. На сутринта щеше да си пати от това.
Взе телефона и набра номера на адвокатката. Беше премислял отношенията си с нея цял ден, разглеждал бе отново и отново своите действия и алкохолът бе наклонил везните. Времето изтичаше. Знаеше това. Скоро щеше да бъде принуден да изостави своята настояща самоличност и да потърси друга. Присъствието на адвокатката и детектива в живота му само щеше да направи това още по-трудно. Ос-тави съобщение, че повече няма да има нужда от нейните услуги и услугите на детектива. Нито пък ще му трябва съмнителната опека на двамата идиоти, които се очакваше да го защитят, ако стане нужда, при положение че успеят да размърдат навреме дебелите си задници. Беше хладно учтив, докато благодареше на адвокатката за всичко, което бе сторила за него; поръча да му изпрати окончателната сметка, когато ѝ е удобно, и затвори телефона с чувството, че владее положението. Започнал бе да тегли всичките пари от сметките си още когато пристигна първата заплашителна пратка и сега имаше 15 000 долара в брой. Не бяха много, но бяха достатъчни за начало. Щеше да е принуден просто да изостави къщата засега. По-късно щеше да измисли какво да прави с нея. Трябваше да информира началник Алън, че заминава, само така щеше да е на чисто с полицията. Двамата с Алън винаги се бяха разбирали добре, имали бяха сърдечни професионални отношения. Щеше да каже на Алън, че се бои и иска да стои настрана от Пастърс Бей, докато случаят „Кор“ бъде приключен, ако това изобщо се случе-ше. Дори можеше да прекара две-три нощи в някоя приятна странноприемница, преди тихомълком да се отправи нанякъде. Може би към Канада. Този път щеше да опита да се скрие в голям град.
Тропането по задната врата го стресна толкова, че катурна страничната масичка и бутилката уиски започна да се излива на килима. Вдигна я преди да е изцапала много, после завинти капачката и хвана бутилката за гърлото, размахвайки я като бухалка.
Чукането се повтори.
- Кой е? - извика, но нямаше отговор.
Отиде в кухнята. На заключената врата имаше стъкло, но отвън не се виждаше никой и сензорът за движение, който включваше нощем лампата над вратата, не се беше задействал. Съжали, че няма пистолет, но законите за притежание на оръжие бяха такива, че бе невъзможно да го купи без усложнения, а никога не бе имал причина да си го набави по втория начин. Остави бутилката и взе от рафта нож за обезкостяване. Погледна през кухненския прозорец и видя на полянката зад къщата силуета на момичето. Въпреки светлината на бледия полумесец то не хвърляше сянка, защото самото то едва ли бе нещо повече от сянка. Момичето вдигна дясната си ръка, направи му знак с показалеца и той се готвеше да отвори, когато друга фигура привлече вниманието му.
Зад нея имаше мъж, той стоеше между двете върби в дъното на градината, чиито почти оголени клони висяха толкова ниско, че очертанията им се сливаха с неговите и той приличаше на построение от кора, вейки и умиращи кафяви листа. Мъжът не помръдваше и Рандъл не можеше да види лицето му, но въпреки това знаеше кой е. В края на краищата и двамата имаха пръст в смъртта на Селина Дей.
Дръпна се от вратата. Момичето вече не се виждаше на полянката, но тропането се чу отново.