Но Рандъл Хейт, или мъжът, който се представяше като Рандъл Хейт, продължаваше да има алиби за времето, когато беше изчезнала Ана Кор, по благоволението на началник Кърт Алън, който явно също бе мъжкар хищник с предпочитания към по-млади жени. Ако работеха заедно, беше логично Алън да осигури алиби на Хейт. Ако не, просто трябваше да сменя загадката около съдбата на Ана Кор, за която нямах отговор, с друга загадка, за която мислех, че имам решение.
Пътят бе тъмен и празен. Тук също беше валяло, но фронтът от север бе усетен най-силно в Ню Хампшър и Масачузетс по на юг. В сравнение с тях крайбрежието на Мейн почти не беше засегнато. В Пастърс Бей лампите бяха запалени и през прозорците на полицейския участък видях да се движат хора. Караваната на щатската полиция още беше на паркинга, но прозорците ѝ бяха тъмни. Любимите на Енгъл и неговите агенти големи спортни коли никакви не се виждаха.
Рандъл Хейт бе спуснал пердетата в дневната си, но през пролуката между тях проникваше ивица светлина. Надникнах вътре и го видях да седи до кухненската маса с гръб към мен. На пода до него бяха натрупани един върху друг три картонени кашона.
Позвъних на входната врата. Пистолетът беше в ръката ми, но държах тялото си встрани от вратата, така че той не се виждаше.
- Кой е? - извика Хейт. - Кой е там?
Викаше от дневната. Долавях страха в гласа му. Питах се дали има пистолет.
- Чарли Паркър, господин Хейт - казах аз.
Чуха се приближаващи стъпки и веригата беше свалена. Когато отвори вратата, ръцете му бяха празни и в коридора имаше два куфара.
- Виждам, че се готвиш да пътуваш.
- Още преди да ми се обадите, чувствах, че ще е по-безопасно за мен, ако напусна града за известно време. Имах намерение утре сутринта да информирам полицията. Резервирал съм стая в хотел в Бар Харбър. Принтирах едно копие от потвърждението на резервацията за властите.
Видя пистолета в ръката ми.
- В опасност ли съм, господин Паркър?
- Не, Лони. - Вдигнах пистолета и го насочих към него. - А аз?
Лони Мидас не реагира. Не се изплаши и не се ядоса. Само изглеждаше объркан. Всъщност мисля, че дори вече не знаеше кой е, не беше сигурен.
- По-добре влезте - каза той. - Май нямаме много време.
Отстъпи назад. Аз влязох и бутнах вратата зад себе си.
- Защо мислиш така?
- Това е знак. Идването ви тук е знак. Скоро ще дойдат и другите и тогава всичко ще свърши. Вече се е започнало.
- Кои други, Лони?
Той само поклати глава. Очите му бяха изцъклени и усмивката му бе като на човек, който е зърнал гилотината от прозореца на килията си и усеща първото докосване на лудостта, която ще замъгли страха му и ще направи края попоносим. Върна се в дневната, като държеше ръцете встрани от тялото си, дланите обърнати нагоре. Ризата му бе чиста и добре изгладена, вратовръзката - бледорозова. Виждах, че не е въоръжен, но го бутнах до стената и го претърсих за всеки случай, просто за да съм сигурен. Той не възрази. Каза само:
- Видяхте ли я?
- Кого, Ана Кор ли?
Отдръпнах се от него и той се обърна бавно.
- Тя ви харесва - продължи той, сякаш не бях казал нищо. -Разбрах го още първия път, когато дойдохте тук. После дойде при мен за последен път и ми се стори, че я разбрах. При вас ли дойде? Затова ли ме напусна?
- Не знам за какво говориш, Лони.
- Мисля, че знаете. Не Ана. Никога не е ставало дума за Ана. Говоря за Селина Дей. Ще ѝ кажете ли, че съжалявам?
- Струва ми се, че имаш нужда да седнеш - казах аз и той разбра, че от мен няма да получи потвърждение на халюцинациите и страховете си.
Кимна и тръгна към кухнята. Движенията му бяха като на старец.
- Няма значение - рече. - Сам ще ѝ кажа, когато дойде.
Мислеше си, че винаги бе искал да убие Уилям Лагенхаймър. Намирал си бе други причини, за да го търси, но тайно си бе давал сметка как ще завърши срещата помежду им. Всичко бе по вина на Уилям: годините в затвора, страданията, причинявани му от другите, преследването от страна на Селина Дей, което след време бе преминало в нещо друго, нещо по-сложно и трудно за обясняване, макар че другите щяха да разберат това едва по-късно. Всичко бе по вина на Уилям, защото той беше слаб и не можеше да си държи устата затворена. Те бяха приятели, Уилям и Лони, и се очакваше приятелите да се пазят взаимно. Приятелите не казват. Пазят своите тайни. Той бе предупредил за това Уилям, точно преди да хванат Селина Дей и да започнат да шарят с ръце по тялото ѝ.