„Не бива да казваш, Уилям. Каквото и да се случи, не бива да казваш.“ Понякога дразнеше Уилям, като го наричаше Били, но не и тогава. Твърде сериозно беше. Готвеха се да сторят нещо Много Лошо.
„Няма да кажа“, обещал му бе Уилям и Лони бе искал да му повярва. Толкова силно бе искал да му повярва, че бе преглътнал съмненията и се беше направил, че не забелязва как очите на Уилям бягат от неговите. Устата му беше пресъхнала и кръвта бучеше в главата му. Вече почти усещаше момичето под себе си, топлината му, миризмата му. Имаше нужда от Уилям до себе си, за да му помогне, да направи така, че това да се случи.
И двамата бяха искали да го направят. Разбира се, Уилям не го каза така, след като те го разплакаха с думите, че ще го затворят и години, години наред ще бъде далече от своето мамче, ще го затворят и ще го сложат заедно с големите мъже и „ти едва ли искаш да знаеш какво ще ти сторят големите мъже. Помниш ли ти какво искаше да сториш на Селина Дей, Били? Те ще направят същото с теб, само че ще боли повече. Ще го правят отново и отново, докато болката стане толкова нетърпима, че ще ти се иска да умреш. Ще викаш майка си, но тя няма да е там, за да ти помогне. В момента ние сме единствените, които могат да ти помогнат, Били, така че по-добре започвай да казваш истината, защото недалеч от тук предлагат същото споразумение на твоя приятел Лони и първият, който се оправдае, печели мечето. Ще се грижат за него и ще има лекари, които ще опитат да му помогнат да стане по-добър човек, и големите мъже няма да могат да го докопат. Другият, онзи, който не проговори навреме, ще бъде хвърлен на вълците. Такава е сделката. Така стават тези неща. Затова по-добре говори, докато приятелят ти не е започнал“.
Само че Лони не проговори. Лони никога не би казал. Той държеше ръцете си скръстени и не заплака дори когато един от полицаите го удари толкова силно по тила, че зрението започна да му прави номера, прехапа бузата си отвътре и трябваше да изплюе кръвта от устата си. Всеки път, когато го питаха защо е убил момичето, само клатеше глава и единствените му думи бяха, че не е сторил абсолютно нищо, че не знае за какво му говорят. И още докато ги казваше, знаеше, че в друга стая задават същите въпроси на Уилям, и се молеше Уилям да бъде силен само този единствен път, да удържи на думата си и да запази тяхната тайна. Отказваше да приеме всякаква друга възможност, сякаш със силата на собствената си воля можеше да накара Уилям да издържи, както той самият издържаше.
Но Уилям се беше пречупил и затова обвиняваха Лони за всичко, което се беше случило. Горкият малък Уилям Лагенхаймър бил подведен от лошото момче. Уилям искрено съжалявал за участието си в случилото се със Селина Дей; опитал се бил да спре Лони, но Лони бил твърде силен за него.
Ала Уилям не бе казал на полицаите, че и той бе опипвал момичето, че когато то бе започнало да рита и да се мята, бе затиснал краката му, за да не му позволи да отхвърли Лони от себе си. О, плакал бе, докато го правеше, ала не бе имало нужда да му се казва да я държи. Сам се беше досетил. Но онзи, който я бе удушил, все пак беше Лони и Лони бе обрисуван като водач, като инициатор, както го бе нарекъл един от психиатрите, така че на големия мъж се падна да си играе с Лони, точно както го бяха заплашили полицаите, макар че не си бе играл дълго. Момичето се бе погрижило за това.
Не беше трудно да открие къде живее Уилям, след като го освободиха. Майката на Уилям не се бе старала особено да прикрие следите си. Тя от край време си беше тъпа кучка, примираща по своето синче. Единственото, което я интересуваше, бе да се грижи отново за него: да му готви, да му пере дрехите, да му осигури чисто легло и безопасно място, където да живее след излизането си от затвора. Бе разчитала на чужди хора да ѝ препращат писмата до пощенска кутия в Бърлин, сякаш петнайсетте километра между Бърлин и нейния дом имаха някакво значение, и изобщо не ѝ бе минало през ума, че така може да провали цялата добра работа, вложена в създаването на техните нови самоличности. Дори негрите вече бяха престанали да говорят за убийството на Селина Дей и за онова, което ще направят с двете момчета, които са я убили. Тя бе отишла на по-добро място и повечето хора я бяха забравили.
Само че част от Селина Дей беше останала - гневната част, отмъстителната част - и не позволяваше на Лони да я забрави. Именно тя му беше подшушнала, че има недовършена работа със стария си приятел и че може би трябва да го потърси, след като стане отново свободен човек. Така че Лони бе провел няколко телефонни разговора, включително един с брат си Джери, и Джери му беше казал каквото зна-еше за госпожа Лагенхаймър, защото на Джери му се беше наложило да се върне за кратко в Дрейк Крийк, за да уреди делата на майка им, и хората там се бяха разбъбрили, както става обикновено. Лони не бе казал на Джери какво планира и не знаеше дали той подозира нещо. Дори и да подозираше, беше достатъчно умен, за да не пита. Не бяха говорили никога повече и решението беше на Лони. Така беше по-лесно.