- Майка ми я няма - каза Уилям. - Всеки петък играе бинго в Американския легион[39]. Преди това обядва в ресторант и си чете списанията. Ходих с нея няколко пъти, но мисля, че тя предпочита да е сама. - Къщата се показа. - Чух, че твоите родители са починали. Съжалявам.
- Да. Ами, нали знаеш.
Гласът на Лони заглъхна. Не му се говореше за това. Отишли си бяха и толкова.
Вътре в къщата миришеше на мокри дрехи и готвено. Уилям извади от хладилника две кутийки кола, но Лони вече беше намерил в един от кухненските шкафове бутилка водка.
- Струва ми се, каза, че нямаш нищо по-силно?
- Това е на мама! - отвърна Уилям. Изглеждаше възмутен.
- Тя няма да се разсърди.
- Ще се разсърди. Това е нейно. Ще разбере, че някой е пил от него.
- Няма, Уилям. Повярвай ми. Аз ще се разбера с нея.
- Не, не може да си тук, когато се върне. Няма да ѝ хареса.
- И защо?
Уилям млъкна. Това не бе тема, която искаше да обсъжда.
- Защото аз съм лошият, така ли? Защото аз съм накарал малкото ѝ момче да извърши нещо лошо?
Уилям продължаваше да мълчи, но Лони разбра, че е прав.
- Знам, че тя мисли така - продължи той. - Знам, защото всички мислят така.
Той намери две чаши и наля и в двете щедри количества водка, после добави кока-кола от едната кутия. Подаде чаша на Уилям.
- Вземи я.
- Не я искам.
- Вземи я, Уилям, и я изпий. Довери ми се. Накрая това ще направи нещата по-лесни.
Уилям взе чашата. Пийна, ала вкусът не му хареса. Разплака се.
- Изпий я, Уилям.
- Съжалявам, Лони. Толкова съжалявам.
Лони върна насила чашата до устните му и го накара да пие. Когато чашата се изпразни, я напълни отново.
- Още.
- Не искам повече.
- Просто го направи. Заради мен.
Чукна чашата си в неговата и отпи дълга глътка.
Уилям вече изглеждаше замаян. Хвана чашата с две ръце и започна да пие. Този път не преглъщаше питието толкова трудно, но въпреки това плачеше. От носа му течаха сополи и от чашата до устата му се точеше лига.
- Не биваше да казваш - рече Лони. - Никога не биваше да казваш.
Уилям бе забил поглед в пода и тялото му се тресеше от силата на риданията.
Лони остави своята чаша в умивалника. Не искаше да цапа. Мръсотията щеше да направи разкриването му по-вероятно. Извади въже от джоба на палтото си. Залъгвал се бе, че ще го използва само за да сплаши Уилям или за да го върже, ако му се наложи, но това бе само лъжа, само една от множеството лъжи, които щеше да е принуден да изрече и да живее с тях.
- Съжалявам, Лони - повтори Уилям, но сега гласът му беше различен. Хлиповете му внезапно спряха. - Обаче и ти трябва да съжаляваш за онова, което сторихме на Селина Дей.
Той глътна последната водка от чашата си, после се обърна и коленичи на пода с гръб към Лони. Лони не можеше да помръдне. Очаквал бе възражения или оправдания, но не и това, не и тази жалка капитулация.
- Не наранявай майка ми - каза Уилям. - Тя е добра жена.
Тези думи извадиха Лони от вцепенението и отприщиха всичко онова, което щеше да последва. Той преметна въжето през шията на Уилям, опря коляно в гърба му и бавно го удуши. А когато майката на Уилям се върна, стори същото и с нея.
Онази нощ Уилям Лагенхаймър престана да съществува. Но не и Рандъл Хейт.
Седналият до кухненската маса мъж, който някога бе Лони Мидас, после за кратко Даниел Рос, за да стане накрая Рандъл Хейт, бутна очилата нагоре. И досега нямаше нужда от очила и те не бяха с лещи, а с обикновени стъкла, ала представляваха част от човека, в който се беше превърнал, чак до малкия тик. Видял бе Уилям да го прави и го бе усвоил. В края на краищата не бе разполагал с много материал, над който да работи, така че бе взел от Рандъл Хейт всичко, което беше могъл. Белега си беше направил с бръснач и го бе боляло ужасно. Останалото си беше измислил сам.
- Обвиняваха Лони за всичко - каза той. - Уилям беше невинен, Лони беше виновен. Да се превърна в Уилям ми се стори идеалното решение.
- Къде е Ана Кор, Лони?
- Казах ви вече: не знам. Селина също не знаеше. Ако Ана беше мъртва, Селина щеше да ми каже. Дори може би щеше да я доведе със себе си, за да ми я покаже. Мъртвите познават другите мъртви. Но жива или мъртва, аз нямам нищо общо с изчезването ѝ.
Чух глас да казва: „Не ти вярвам“. Не беше моят. Опитах да реагирам, ала бях твърде бавен. Когато станах, зърнах трима мъже, а после ме настигна първият удар и почувствах ужасна болка в главата. Последваха още, но след първите три или четири престанах да чувствам каквото и да било.