35
Кърт Алън спря малко преди входа на участъка и угаси двигателя. Експлорърът бе паркиран пред сградата, което означаваше, че Кен Фостър, неговият старши полицай, е вътре. Както го познаваше, той сигурно вече държеше чаша кафе и търсеше нещо сладко за хапване. Наистина се оказа прав. Когато влезе, Фостър ровеше в шкафа под кафе-машината и големият му задник стърчеше срещу вратата.
- Спокойна вечер, а? - рече Алън.
- Гладна вечер - отвърна Фостър от вътрешността на шкафа. - И щатските са ни опоскали. Мисля, че са изяли дори хлебарките.
- Защо не си си приготвил сандвич?
- Приготвих си сандвич. После го забравих на кухненската маса.
Алън харесваше Фостър. По дяволите, сам го бе назначил, така че би трябвало да знае какво може да очаква от него. Нямаше никакви изгледи Фостър в скоро време да разреши някоя голяма загадка, но затова пък беше човек на място и успяваше да компенсира своята абсолютна непоносимост към обидите от страна на когото и да било с умереността на реакцията си, което не беше някакъв мръсен номер. Грамадният мъж излезе от шкафа и седна зад празния плот на регистратурата.
- До късно си навън - каза той.
- Напоследък ми е трудно да се отпусна.
- Да, на мен също. - Фостър започна да мести насам-натам чашата, докато наблюдаваше как Алън вади оставените в преградата му книжа. - Тези ги остави детектив Уолш - каза той.
Беше докладът за анализа на изпратените до Рандъл Хейт пликове. Очевидно не бяха открили нищо съществено: нямаше косми, нямаше слюнка, нямаше ДНК. Споменаваше се за някакво органично вещество, но написаното бе сложно, а той беше твърде разсеян, за да го възприеме. Ако беше важ- но, някой щеше да се обади.
- Има ли нещо? - попита Фостьр.
- Няма нищо.
- Началник, мислиш ли, че е още жива?
Фостьр за пръв път му задаваше този въпрос. Алън знаеше, че той се върти постоянно в главата му, защото всички мислеха за това. Бе сварвал госпожа Шей да чете в интернет материали от вестниците за момичета, които са били в неизвестност дълги години и са се появили отново, както онова момиче от мазето в Австрия, или малолетната, която бе намерена да живее в импровизирано жилище от бараки и палатки зад къщата на човека, който я бе отвлякъл. Обаче те бяха изключения и дори мисълта за преживяното от тях по време на пленничеството беше непоносима. Отвлечените момичета твърде често биваха откривани мъртви, и то само ако похитителите им бяха проявили небрежност или късметът им беше изневерил, или пък изобщо не си бяха направили труда да прикрият следите. Умните се погрижваха жертвите им никога да не бъдат открити.
- Още е жива - каза Алън. - Още е жива, докато не намерим доказателства за противното. Виж, защо не идеш да си вземеш нещо за ядене? В „Бъди“ още сервират храна, нали?
- Да, храна от бар.
- Върви да ядеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.
- Сигурен ли си?
- Да. Нямам никаква важна работа. Поне няма да се тревожа за крехкия ти организъм.
Фостьр не възрази. Алън не откъсна очи от него, докато той не потегли. Когато се увери, че си е тръгнал по живо, по здраво, погледна часовника си още веднъж. Джиесемът му звънна два пъти, спря, после пак звънна два пъти. И в двата случая от блокиран номер.
Алън седна отново на стола. Започнало беше.
Ейнджъл и Луис наблюдаваха участъка от сенките край „Мейн Стрийт“. Поведението на Алън безпокоеше и двама им, но не знаеха какво друго да предприемат, освен само да го следят. Ако Алън държеше Ана Кор, тя не беше в къщата му. При претърсването в апартамента на приятелката му, когато тя бе излязла за час, също не бяха открили следи от нея, което означаваше, че ако той бе замесен в изчезването ѝ, някой друг наглеждаше Ана или тя бе вече мъртва. Рандъл Хейт може би вече бе дал отговор на този въпрос, но Паркър не се обаждаше и когато опитаха да се свържат с него, джиесемът му звъня, но никой не се обади.
- Какво мислиш? - каза Ейнджъл.
- Мисля, че Алън ще стои там, докато дебелакът се върне.
- Сложили сме му проследяващо устройство.
- Да.
- Така че ако тръгне нанякъде, ще знаем къде е.
- Точно така.
- Няма да навреди, ако прескочим до къщата на Рандъл Хейт, просто за да се уверим, че там всичко е наред.
- Изобщо няма да навреди.
Луис запали колата и направи обратен завой, за да не им се налага да излизат на „Мейн Стрийт“. Насочиха се на изток. На по-малко от километър от къщата на Рандъл видяха да навлизат в гората нощни ловци. Трима от петимата мъже държаха в ръцете си ловни пушки. Не беше необичайна гледка през ловния сезон.