Ала Франки не го послуша. Вдигна пистолета от главата на Лони и Мартин го простреля два пъти в гърдите.
- О, боже - каза Томи и тогава в сенките зад гърба му се раздвижиха хора, ловци, облечени в сиво и бяло, и аз си помислих: „Тук нещо не е наред“.
Гората избухна в пушечни изстрели. Имаше изстрели зад мен, вдясно и вляво от мен. Затичах се да потърся прикритие, залитайки като пиян. Куршум пръсна трески и кора от дърво до главата ми и аз се хвърлих на земята. Стори ми се, че чух някой да тича наблизо през храстите, но не го виждах ясно. Нямах пистолет и не можех да си набавя такъв. Скрих се зад дънера на голямо дърво и грабнах паднал клон. По-добре беше от нищо, но съвсем малко. След известно време, което ми се стори твърде дълго, стрелбата секна и чух познат глас да вика името ми.
- Свърши се - каза Ейнджъл. - Свърши се.
При първия изстрел Лони се просна на земята. В затвора беше научил урока, че когато започнат безредици, е добре да държиш главата си ниско, защото иначе някой ще я свали. Когато стрелбата продължи, запълзя през калта и нападалите листа като ранено животно, каквото и беше, докато не намери вдлъбнатина в земята, в която да се завре. Очите му бяха така подпухнали, че почти се бяха затворили, обаче виждаше и което беше по-важно, чуваше достатъчно добре, за да се отдалечи от мястото на сблъсъка. Там имаше мъже в камуфлажно облекло и те бяха стреляли първи. После от гората се появиха, стреляйки, един чернокож и един по-дребен бял мъж и трима от ловците бяха покосени. Това бе моментът, когато Лони побягна. Нямаше представа кой по кого стреля, нито защо. Знаеше само, че бе стоял на ръба на бездната, а сега му се предлагаше възможността да живее. Когато се увери, че никой не го вижда, излезе от гората.
Нощта му даваше прикритие, докато бягаше, и звуците от престрелката затихнаха. Разбра, че се движи на изток, отдалечава се от дома си и отива към главния път. Имаше нужда от помощ; онези го бяха наранили лошо. След първоначалния изблик на адреналин, който го бе отвел далече от тях, бе тръгнал по-бавно и вече усещаше силната болка в лицето и корема си. Бяха му счупили нещо, едно или две ребра може би, защото усещаше болка във вътрешностите си. Някак успяваше да се движи, но чувстваше как силите го напускат и си наложи да върви по-предпазливо. Боеше се, че ако падне, повече няма да стане.
Стигна до пътя и зави наляво към града. Наблизо имаше други къщи. Най-близките му съседи, семейство Роули, винаги оставяха запалена лампа през нощта и вече почти я виждаше през дърветата. Продължи да пристъпя, залитайки, опасал тялото с дясната си ръка, сякаш за да запази физическата и психическата си цялост. Чу да приближава кола и в обърканото си състояние се опита да определи посоката, от която идва. Ако идваше отзад, можеше да са хората, които го бяха изтезавали - да го търсят, за да довършат започнатото. Ако идваше от града, можеше да е някой, който ще му помогне. Болката отвътре се засилваше. Не бяха счупени само ребрата. Разкъсано бе нещо меко и жизненоважно там, вътре, и материята му се изливаше.
Фарове осветиха дърветата пред него и той се разплака от облекчение: идваше от Пастьрс Бей. Когато колата се показа иззад завоя, размаха лявата си ръка и тя намали. Отдръпна се в края на платното, колата спря до него и той разпозна водача още преди стъклото да беше свалено.
- О, слава богу - каза Лони. - Слава богу, че си ти.
Нощният въздух затрептя и атомите се подредиха в силуети на момиче и мъж. Те се държаха за ръце, лявата ръка на Селина бе здраво стисната в дясната длан на Уилям Лаген- хаймър. Селина протегна свободната си ръка към него, викаше го да се присъедини към тях. Той не желаеше да тръгне с нея. Знаеше къде иска да го отведе. Щяха да напуснат тази земя, и тримата заедно.
Началник Алън го простреля в гърдите тъкмо преди да каже своите последни думи.
Мъжът на име Франки още не бе умрял. Лежеше на земята и животът изтичаше на червена пяна от тялото му. Другият, Мартин, бе коленичил до него и милваше нежно главата му, докато последните глътки въздух си проправяха път навън. Отвори уста, опитвайки се да каже какво вижда, и очите му се разшириха от удивление, преди животът да ги напусне завинаги.
Томи Морис се беше свлякъл до дънера на близко дърво, едната буза опряна в кората, другата отнесена от куршумите, които го бяха убили. Наблизо лежаха мъртви трима мъже, ловджийските им дрехи бяха покрити с тъмни петна от кръв и от сенки. Четвърти беше прострелян в корема и в краката. Щеше да оживее, ако получеше помощ навреме. Петият бе избягал от битката, а Ейнджъл и Луис го бяха ос-тавили да си иде.