После Уолш ме нарече още веднъж задник и ме информира, че госпожа Шей е признала, че тя е изпратила поредицата анонимни текстови съобщения за Алън до моя телефон. Казала на ченгетата, че отдавна е знаела за връзката на Алън с Шрок от подслушаните негови разговори със съпругата му по онова време, а по-късно и с момичето. Макар да не считала, че Алън непременно е свързан с отвличането на Ана Кор, госпожа Шей все пак намирала, че не е редно такъв човек да участва в разследването и най-вече да е полицейски началник. Моето пристигане ѝ дало възможност да предупреди някого за прегрешенията на шефа си и тя се възползвала. Извинила се за неприятностите, които е причинила, и задето не е подходила по-открито. Подала оставката си, но тя не била приета, поне докато продължава разследването за съдбата на Ана.
Уолш ме нарече за последен път задник, просто в случай, че не съм слушал внимателно, и ме предупреди, че не мога да напускам Пастърс Бей, докато не намери възможност да ми го каже очи в очи и евентуално да се погрижи лицензът да ми бъде отнет, този път окончателно.
- Задник - каза за последно, след което затвори. И успя да придаде свежо звучене на думата дори след наситеното ѝ присъствие в предходния разговор.
Пред вратата на стаята ми имаше кошница. В нея бяха дрехите ми, вече почистени и спретнато сгънати, заедно с две пресни кифли, завити в салфетка. Отново взех душ и докато се обличах, изядох едната. Включих лаптопа, но връзката с интернет в „Би енд Би“ бе защитена с парола. Когато слязох долу, наоколо нямаше жива душа, така че оставих бележка, че още не освобождавам стаята, и използвах втория ключ на халката, за да заключа отвън.
Фургоните на новинарите отново бяха залели „Мейн Стрийт“, и то не само локалните платна, а паркингът на общината бе претъпкан със служебни коли. Дени все още беше зад тезгяха на „Халоуд Граундс“. Пуснал бе последния диск на „Рокси Мюзик“ и трябваше да е в смокинг и с развързана папийонка, а не във фланелка с рисунката от корицата на „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, първото му издание.
- Не изглеждате много добре - каза той.
- В случая външността не лъже - отвърнах аз. - Да имате тук безжична връзка?
- Разбира се. Безплатна е. Няма парола. Просто се включвате. Аз ще затварям, но вие не бързайте, преди това имам да върша много неща.
Настаних се на ъглова маса. Без да ме пита, Дени донесе кафе.
- За сметка на заведението - каза той. - Тук се забъркахте в онова, което се случи предишната нощ.
- Така е.
- Все още ли няма никаква следа от Ана Кор?
- Аз нямам.
- Казват, че може да я е отвлякъл началник Алън?
- По новините ли?
- Аз не гледам новините, но щом като хората говорят за нещо, то скоро се случва.
Дени заключи вратата, обърна надписа на ЗАТВОРЕНО и започна да чисти зад тезгяха. Аз прегледах сайтовете с местните новини и навсякъде видях снимката на Алън. Той вече беше официално заподозрян за отвличането на Ана Кор, но масово се изказваха предположения, че се е самоубил или се е опитал да създаде впечатлението, че се е самоубил.
Отворих електронната си поща. Имаше съобщение по Яху с отличителния знак на Ейнджъл 777 на временния адрес. То съдържаше нов номер на джиесем, заедно с думите „необходимо зло“. Обадих му се от собствения си джиесем. Не се опасявах, че номерът може да бъде проследен до Ейнджъл и Луис. До края на деня този телефон щеше да е натрошен на парчета.
- Взе ли проследяващото устройство от камиона? - попита той.
- Гледахте ли новините?
- Точно това ни тревожи. Жалко. Беше хубаво уредче. Ще изтрием всичко, ще заличим следите.
Джипиес програмата автоматично записваше пътя, изминат от проследяваното превозно средство. Също така позволяваше да се запаметяват часовете на спиране и потегляне, така че можеше да се разбере колко време е стоял обектът на всяко едно място.
- Първо ми изпрати записа от пътуването на Алън – казах аз.
- Ако лаптопът ти бъде иззет, това ще е признание на вина. Без него можеш да откажеш да дадеш показания.