Но това не беше вярно, идеята бе изцяло на Лони и той бе този, който се опита да стигне твърде далече, той бе този, който запуши ноздрите и силно затисна с ръка устата й, за да не може да диша. Аз исках да я пуснем да си върви, но той се уплаши от онова, което тя каза, уплаши се, че ще му отрежат топките.
Хейт се бе върнал изцяло в миналото. Гласът му бе станал по-тънък, смъкнал се бе по-надолу на стола, така че изглеждаше съвсем дребен. Дори костюмът му сякаш бе твърде голям за него. В очите му имаше сълзи и той не се опита да ги изтрие, когато се затъркаляха по страните му. Гледаше само навътре в себе си и мисля, че беше забравил за нашето присъствие в стаята, забравил бе дори за самата стая и за причината да е тук. Отново беше на четиринайсет години, върнал се бе в другата стая, която миришеше на пот, на урина и на повръщано, и набитият полицай с петна от храна по вратовръзката му шептеше за болката, която ще изпита, когато му забият иглата.
- Вцепенен бях от страх, че ще умра, и напълно забравих, че в Северна Дакота смъртното наказание е отменено още през 1973 г.
На устните му трепна призрачна усмивка и после отново се скри на мястото, където държеше всичките свои стари призраци.
- Така че му казах какво бяхме сторили, но държах той да знае, че идеята не бе моя. Отначало я бях приел, но вече съжалявах. Изобщо не биваше да го правя и ми се искаше Селина Дей да е още жива. Разказах му как се бях опитал да спра Лони. Дори му показах как го бях хванал за китките и се бях мъчил да го откъсна от нея. Спомням си, че детективът ме потупа по гърба, когато свърших, и ми донесе газирана вода. После дойде адвокат и ме попита дали са ми прочели правата, а аз не можах да си спомня. Двамата с детектива започнаха да говорят и въпросът за правата ми повече не беше повдигнат. Позволиха ми да се видя с мама и тате и мама ме прегърна. На баща ми му беше трудно да ме погледне, дори и когато му казах, че не съм виновен и не съм я убил аз. Тогава той бе вече болен. Не можеше да върви без бастун и кожата му бе станала сива. Живя още три-четири години, но аз така или иначе винаги съм бил по-близък с майка си.
Хейт допи последните глътки вода и грижливо затвори празната бутилка. Хванал я бе между коленете и върховете на пръстите му натискаха капачката, сякаш беше бутон, който може да накара миналото му да изчезне, като заличи всичките спомени, всичките грехове.
- Двамата с Лони бяхме съдени като възрастни и прекарахме по осемнайсет години в различни затвори, първо за непълнолетни, после за възрастни. Съдията нареди материалите да бъдат засекретени - за да можем да продължим живота си след евентуалното си освобождаване, както и заради нашата сигурност, защото се говореше, че вуйчовците на Селина Дей били свързани с Армията за освобождение на чернокожите, макар да не знам доколко бе вярно. Като се връщам към онова време, си мисля, че може просто да са ги унищожили, та прокурорът да се скрие от отговорност, в случай че нещо се обърка. Каквато и да беше причината, постигнато бе споразумение, докато излежаваме присъдите си, да ни бъде дадена нова самоличност и тази самоличност да е известна само на шепа хора. Но ние разбрахме за това едва по-кьсно. Спомням си, че съдията ни каза, че сме извършили нещо ужасно, но той вярва, че всеки може да се поправи, и най-вече децата. Трябвало да ни бъде даден шанс, след като изтърпим наказанието.
След дванайсет години ни преместиха в извънщатски затвори, за да протекат по-гладко промените в самоличността ни. Аз съм роден като Уилям Лагенхаймър, но между държавния затвор в Бисмарк и Северния щатски изправителен дом в Нюпорт, Върмонт, се превърнах в Рандъл Хейт. След няколко години ме преместиха в Бърлин, Ню Хампшър, където излежах последната година от присъдата. Не ми казаха новото име на Лони, но аз и бездруго не исках да го знам. Не исках да го виждам никога повече, след всичките неприятности, които ни беше докарал. По-късно дойдох в Мейн.