- Той лъже - казах.
- За какво?
- Не знам. Наблюдавах го, докато говореше, имаше нещо в начина, по който разказваше своята история. Говореше твърде гладко, сякаш от години я е подготвял в главата си, в очакване на възможност да я представи пред публика.
- Възможно е. Това е било преломна точка в живота му - най-лошото нещо, което е вършил или е щял някога да извърши. Нищо чудно да се е връщал отново и отново към него и да си е изградил собствена версия за престъплението и последствията от него. В края на краищата може от години да се опитва да го обясни на самия себе си, след като не е успял да го обясни на полицаите и психиатрите.
- Версия - рекох.
- Какво?
- Нарече го „версия“. Действително не е нищо повече. Единствените, които знаят какво се е случило в онази плевня, са Рандъл Хейт, Лони Мидас и Селина Дей, и единственият, от когото сме чули какво се е случило, е Рандъл Хейт, който твърди, че вината не е негова, че се е опитал да предотврати убийството, но Лони Мидас е бил твърде силен.
- Единодушни ли сме по въпроса, че трябва да мислим за него така - като за Рандъл Хейт, а не Уилям Лагенхаймър?
- Интересен въпрос. Той как се възприема?
- Забелязах, че не го попита.
- Не го попитах, защото не мисля, че това има значение засега. За твоите цели и в очите на своите съграждани той е Рандъл Хейт. Струва ми се, че най-често и сам се възприема по този начин. За да оцелее, е трябвало да приеме реалността на своята нова самоличност и измислената история, която върви с нея.
Тя отбеляза нещо в адвокатския си бележник и изостави темата.
- Възможно е да казва истината за онова, което се е случило в плевнята. Съмненията ти са по отношение на подробностите, а не по същество. Рандъл Хейт не отрича частичната си вина за случилото се със Селина Дей.
- Да, може би казва истината, но ако аз бях замесен в убийство на младо момиче и можех да прехвърля част от вината на някой друг, бих го сторил.
- Не, нямаше - каза Ейми. - Някой друг може би, но ти не.
- Защо говориш така? Не мисля, че съм чак толкова почтен.
- Почтеността е само част от цялото. Останалото е самоизтезание.
Каза го с усмивка, но от това думите ѝ не прозвучаха по-малко искрено. „Опазил ме Бог от евтини психолози - помислих си аз, -особено от такива, облечени в адвокатска тога.
- Бил е на четиринайсет - казах. - Аз не съм убивал никого, когато съм бил на четиринайсет. Ако бях, не знам със сигурност каква щеше да е реакцията ми след това.
- Всичко това няма връзка с нашия случай.
- Няма ли?
- Знаеш, че е така. Някой дразни Рандъл Хейт, показвайки му, че знае какво е извършил като момче. По същото време в Пастърс Бей изчезва четиринайсетгодишно момиче. Сходствата са обезпокоителни.
Представих си вдигнатите към мен очи на дъщеря си и я чух как ме моли да намеря Ана Кор. Погледнах ръцете си и усетих допира на кръста, направен от клечки и клонки. На врата ми висеше по-малък вариант на същия символ, византийски бронзов пилигримски кръст. Понякога трябва да ни бъде напомняно за нашите задължения към останалите, дори в ущърб на спокойствието ни.
- Защото ако онзи, който е разкрил самоличността на Рандъл Хейт, беше загрижен за Ана Кор, щеше да отиде в полицията с онова, което знае: осъждан убиец на четиринайсетгодишно момиче живее в същото селище, където наскоро е изчезнало друго четиринайсетгодишно момиче. Вместо това той му изпраща снимки с врати на плевни и чака да види каква ще бъде реакцията му.
- Все още си мисля, че може да е прелюдия към опит за изнудване.
- Тогава Хейт трябва да отиде в полицията.