Гарваните като че ли не обърнаха внимание на появата ѝ, обаче невестулката бе твърде опитна, за да рискува живота си само защото са неподвижни. Обърна се с глава към леговището и използва опашката с черно на края като примамка, за да провери дали птиците ще се изкушат да нападнат. Ако го стореха, щяха да пропуснат тялото ѝ, целейки се в опашката, и тя щеше да се скрие на сигурно място в дънера. Но гарваните не реагираха. Носът на невестулката потрепна. Внезапно се чу шум, блесна светлина. Автомобилни фарове осветиха гарваните и те извиха глави да проследят лъчите. Разкъсвана между страха и глада, невестулката позволи на стомаха си да решава. Скри се в гората, докато вниманието на гарваните беше отвлечено, и скоро се загуби от поглед.
Колата продължи по пътя, вървеше по-бързо, отколкото беше разумно, вземаше завоите, като навлизаше в насрещното платно повече от допустимото, защото бе трудно да се видят автомобилите, които приближават от обратната посока, и който не познаваше пътя, можеше лесно да предизвика челен сблъсък или да се вреже в храсталаците отстрани. Да, можеше, ако този беше от пътищата, по които минават ту-ристите, но малцина от тях идваха тук. Градът поглъщаше потока от гости, неговата набиваща се в очи сивота набързо убиваше желанието им да продължават нататък и той ги изхвърляше обратно натам, откъдето бяха дошли, на моста и към шосе 1, а после към границата, или на юг към магистралата и към Огъста и Портланд, големите градове, които жителите на полуострова толкова много се стараеха да избягват. Така че тук нямаше туристи, но понякога спираха външни хора, предприели пътешествието на своя живот, и след време, ако се окажеха подходящи, полуостровът намираше място за тях и те ставаха част от общност, обърнала гръб на сушата и изпълнено с решителност лице към океана.
В щата имаше много такива общности, привличащи онези, които искаха да избягат, онези, които търсеха закрилата на границата, защото това все още беше краен щат с граници от гори и вода. Някои избираха анонимността на горите, където шумът от брулещия дърветата вятър бе като тътен от разбиващи се вълни, ехо от песента на океана на изток. Но тук, на това място, имаше и гори, и море, имаше скали покрай тесния залив и тесен издигнат път, който, подобно на моста, свързваше сушата с онези, които бяха избрали да се заселят отделно от нея; имаше град с една главна улица и достатъчно пари, за да плаща за малък полицейски участък. Полуостровът беше голям, с население, пръснато из скуп-чените около „Мейн Стрийт“ сгради. Също така по отдавна забравени административни и географски причини община Пастърс Бей се простираше на запад до сушата и оттатък издигнатия път. Години наред Пастърс Бей бе под ведомството на окръжния шериф, докато градът не разгледа бюджета си и не реши, че не само може да си позволи собствена полиция, но и че всъщност дори ще спести пари от това, и така се появи полицейският участък на Пастърс Бей.
Но когато говореха за Пастърс Бей, местните имаха предвид полуострова и полицаите бяха техни полицаи. Външните хора често го наричаха „острова“, въпреки че не беше остров поради естествената си връзка със сушата, при все че мостът поемаше по-голямата част от трафика. Той бе достатъчно голям, за да побере прилично двулентово шосе, и достатъчно висок, за да изключи всякакъв риск общината да остане откъсната при лошо време, макар че се беше случвало вълнението да е толкова силно, че вълните да заливат пътя; каменният кръст откъм сушата свидетелстваше, че на тази земя някога е живял човек на име Мейлок Уийлър, пометен от моста през 1997 г., докато разхождал своето куче Кея. Кучето бе оцеляло и бе осиновено от семейна двойка на сушата, защото Мейлок Уийлър беше ерген, от най-упоритите. Но то непрекъснато се опитваше да се върне на острова, както често се случва с родените на такива места. След време хората се отказаха от опитите си да го задържат и то бе взето от Гроувър Корно, който беше полицейският началник по онова време. Кучето остана с Гроувър до пенсионирането му и по-късно двамата със стопанина му починаха в разстояние само на една седмица. Фотографията на двамата заедно остана да виси на стената на полицейския участък в Пастърс Бей. Тя караше Кърт Алън, наследника на Гроувър, да се чуди дали и той да не си вземе куче, но Алън живееше сам и не бе свикнал с животните.